Когато над хълмовете от изток изгря луната, крал Набо се изправи и плясна с ръце. Барабаните млъкнаха, а прислугата почисти останките от пира. В задните редици на обкръжаващата ги тълпа се чу някакъв шум и напред излязоха двама воини, които влачеха млада жена с медна гривна около врата. Външността й я отличаваше от местните жители. Лицето й беше кръгло, с груби черти и на него беше изписан очевиден ужас. Кралят каза нещо и всички се изсмяха. Очевидно никой не изпитваше съчувствие към девойката.
— Тази какво е направила? — попита Улфило. — Не съм чул никой да киха.
— Нищо не е направила — отвърна Кафи. — Просто е робиня. Тази вечер ще я принесат в жертва на речните духове.
На Конан му се изправи косата от ужас:
— В жертва?
— Да. Това е основната причина хората тук да купуват роби, иначе работна ръка не им липсва. Духовете им обаче искат жертви. Когато има големи празници, принасят в жертва много хора в един ден.
— Това е нечовешко! — възмути се Малия.
Улфреде сви рамене:
— Сънародниците ми също правят от време на време човешки жертвоприношения. Ако питате мене, нямам нищо против тези хора да се избиват един друг колкото им душа иска.
— Вярно — изфъфли пияно един от моряците, чиито зъби бяха наполовина изпопадали. — Много пъти съм бил на лов за роби по Черния бряг и по-малко от половината от тях оцеляват по пътя. За нищо не ги бива. Не обръщай внимание на женската.
Пръстите на Конан се свиха около дръжката на меча.
— Не харесвам търговията с роби, не ми харесват и жертвоприношенията. Най-малко от всичко харесвам демони, които искат кръв.
— Напомням ти — рече му твърдо Улфило, — че ние сме малко, а те са много. А нашият високоблагороден домакин — той изрече думите с безкрайно презрение — не споделя възгледите ти по този въпрос.
Барабаните отново подеха музиката, този път с бавен, хипнотичен ритъм. Няколко жени пристъпиха напред и накичиха врата на робинята с ярки, уханни цветя. Бутнаха я със завързани ръце в една редица, която се образува пред платформата. Кралят се изправи, взе една факла, вдигна я високо и се обърна към народа си.
— Кралят казва: „Нахранихме се и се напихме от изобилния плод на земята. Нека сега с благодарност нагостим гладните си богове, които не ядат даровете на почвата, нито месото на животните, а човешка плът и кръв“ — осведоми ги преводачът.
— Трябва ли да отидем с тях — попита Малия, по-бледа от когато и да било.
— Ако не го сторите, ще обидите духовете — предупреди ги Кафи. — Ако искате да останете живи и да се ползвате с кралското благоволение, трябва да се включите.
Принудени, те се присъединиха към свитата на краля, за да обиколят заедно с тях кулата. От основата й в посока към езерото се простираше каменен вълнолом, дълъг сто крачки. Във въздуха се носеше миризма на гнило и на блато, която подхождаше по-скоро на морето, отколкото на високопланинско езеро. Девойката, която щеше да бъде принесена в жертва, стоеше вцепенена, с изписано на лицето волско примирение. Пред нея Агла танцуваше, подскачаше, смееше се безумно, мяташе тънките си като клечки крака и приличаше повече на разлудувало се дете, отколкото на старица. През цялото това време тя пееше, или по-скоро врещеше с висок, скимтящ глас, и викаше, изпаднала в екстаз.
В този момент запя цялата тълпа. Гласовете им се издигаха и падаха в ритъма на някакъв сложен многоглас, съпроводен от пляскане на ръце и биене на барабани, което въпреки необичайните и ужасни обстоятелства вълнуваше със странната си красота.
Предната част на процесията стигна края на вълнолома. Най-отпред, застанала почти на ръба, Агла вдигна жезъла си и призова божествата. Отначало пееше предишната вреслива песен, но постепенно взе да издава звуци, неестествени за човешкото гърло. Дрезгави гърлени съгласни, цъкания и някакъв дори още по-странен шум се изтръгваше от запенената й уста. Постепенно, докато Агла нареждаше, водата започна да се променя.
— Какво е това? — прошепна Малия.
Тя посочи появилото се върху повърхността на езерото цветно петно. Приличаше на тъмнопурпурно сияние. След малко разбраха, че то не е на повърхността, а по-скоро идва от най-дълбоката част на езерото. После петното започна да се увеличава. Явно източникът му, какъвто и да беше той, се приближаваше към повърхността.