— Аз в такива начинания не участвам — настоя Улфило. Останалите кимнаха в знак на съгласие.
Улфреде вдигна рамене.
— Както решите. „Морски тигър“ и без това не е пригоден за търговия с хора. В трюма не можем да качим повече от двеста бройки, а повечето ще умрат, преди да стигнем пристанище, където можем да им искаме добра цена.
— Тогава значи се разбрахме — заключи Улфило. — Ще купим стока от местните търговци, докато ти се погрижиш за товара си. Ще започнем да качваме нашите неща утре следобед. След колко време ще отплаваме?
— Колкото може по-скоро — отвърна Улфреде. — Това е най-добрият сезон за плаване, не трябва да губим и ден от него.
— Кога започва сезонът на големите бури? — попита Малия.
Въпросът й накара Улфреде да избухне в смях.
— Личи си колко малко познавате морето. В Западно море сезонът на големите бури е по всяко време. Признавам, че най-често са в края на плавателния сезон, но трябва да си готов да препускаш пред вятъра във всеки момент. — Той се надигна от масата. — А сега трябва да се погрижа за кораба и товара си. Ако не намерите достатъчно от необходимите стоки в това пристанище, не се притеснявайте. Винаги можем да наваксаме в Хеми. Тук само осигурете достатъчно платове. Стигия произвежда изобилие от мъниста и накити.
— В Хеми може да чуем нещо за мъжа ми — добави Малия. — Последното цивилизовано пристанище, в което се е отбил.
Улфреде кимна.
— Да, възможно е да научим нещо за него.
Конан стана.
— Ще разгледам кораба — каза той. — И екипажа.
— Идвай тогава — подкани го Улфреде. — Мислех си, че по-скоро ще прекараш последните часове на сушата в гуляи. „Морски тигър“ дълго време ще ти бъде дом, кимериецо.
Двамата излязоха на ярката слънчева светлина и закрачиха към пристанището. Завариха една баржа да разтоварва част от калаените слитъци на „Морски тигър“. Улфреде размени две-три думи с човека от леярната за бронз и прегледа описа му, като го сравняваше със собствената си товарителница. След разтоварването на баржата ванирецът и кимериецът отидоха с нея обратно до кораба. Докато се приближаваха, Конан внимателно го разглеждаше. Конструкцията му беше хубава, отговаряше на първото му впечатление, а корпусът беше наскоро покрит с нов слой черна боя.
Както повеляваха морските обичаи, Конан изчака ваниреца да се качи пръв.
— Заповядай на борда, Конан — покани го Улфреде, щом стъпи на палубата. Тогава кимериецът скочи през парапета заоглежда морския съд. Изтъркана до бяло с пемза, палубата беше безупречна. Всички метални части бяха в добро състояние, бронзът и месингът — лъснати, желязото — грижливо боядисано, за да се предпази от ръжда. Не му убягна от погледа, че някои от въжетата, навити около куките, са разнищени.
— Имаш ли нови въжета? — попита Конан.
— Още не, но смятам да се запася — отвърна Улфреде. — Мислех да изкарам с тези, докато се върнем в Кордава, но не стават за дълго пътуване на юг. Онзи климат унищожава въжетата също като плата и кожата.
— А платна имаш ли?
— Да, в сандъка отпред. Достатъчно е да закърпим старите и да направим два нови комплекта, ако се наложи.
— Корабът е добър — призна Конан. — Не съм виждал по-добър за такова плаване.
Той заразглежда екипажа, който му отвърна със същото внимание. У половината разпозна зингаранци и аргосинци. Бяха представени още няколко народности, а останалите принадлежаха към онази бездомна порода, чиято единствена родина изглежда са солените дълбини. Облеклото им беше най-различно, а заради обедната жега някои просто бяха обвили с по едно парче плат бедрата и главите си. Всички до един носеха ножове, но Конан не видя мечове, брадви или някакво друго оръжие. Но не се съмняваше, че са оставени някъде под ръка. Мъжете бяха целите покрити с белези, черни от слънцето, а някои бяха татуирани. Други му се видяха сакати, сякаш бяха наказвани заради някакво провинение на кораба.
— Отворете си ушите! — извика силно Улфреде, като че се надвикваше с буря. — Всички на кърмата!
Мъжете на палубата се затътриха към кърмата, а останалите наизлязоха отдолу. Последен се показа корабният готвач, покрит с бръчки стар морски вълк, облечен с мръсна престилка и безупречно чист червен тюрбан. Златните халки на ушите му присвяткаха на слънцето. Разтоварването, което се изпълняваше от пристанищните работници и робите от леярните, продължи.