— Не дочакахте ли връщането на двете Мечки? — попита Олд Файерхенд.
— Не.
— Това е било голяма грешка!
— Възможно е, но дълги месеци бяхме стояли затворени в снега и копнеехме да видим хора. И наистина скоро се намерихме сред хора, ама какви хора! Бяхме нападнати от индианци юта (северноамериканско инд. племе, останките от което живеят понастоящем в щатите Колорадо и Юта, като наброяват около 2600 души. Б. пр.), които ни взеха всичко. Сигурно щяха и да ни убият, но познаваха стария индианец, когото почитаха извънредно много, и щом разбраха, че сме се грижили за него и сме го погребали след смъртта му, те ни подариха живота, върнаха ни поне дрехите и ни пуснаха да си ходим. Но оръжията ни останаха у тях, едно обстоятелство, за което не можехме да им благодарим, защото без оръжия бяхме изложени на всевъзможни опасности, та дори и на гладна смърт. За щастие или по-скоро за нещастие срещнахме на третия ден някакъв ловец, който ни даде месо. Като разбра, че искаме да отидем в Пуебло, заяви, че и той отивал там, и ни разреши да се присъединим към него.
— И това беше Червения Бринкли, нали?
— Да. Тогава имаше друго име, но по-късно разбрах, че е той. Заразпитва ни и ние му разказахме всичко. Премълчахме само за съкровището и за плана, който Енгел носеше у себе си, защото видът му не ни вдъхваше доверие. Не съм виновен, че винаги изпитвам някаква неприязън към червенокоси хора, макар и да ми е ясно, че измежду тях подлеците не са повече, отколкото измежду хората с друг цвят на скалпа. Но нашето мълчание по този въпрос не ни помогна много. Тъй като само той имаше оръжия, често се отдалечаваше, за да ловува, а ние двамата оставахме сами и разговаряхме почти само за съкровището. Веднъж той се върнал тайно, промъкнал се зад гърбовете ни и подслушал разговора ни. Когато следващия път отново тръгна на лов, той ме взе със себе си, като каза, че четири очи виждали по-добре от две. След един час, когато се бяхме отдалечили от Енгел достатъчно, той ми каза, че е чул всичко и ще вземе плана, за да ни накаже за нашето недоверие. При тези думи извади ножа си и се нахвърли върху мене. Отбранявах се с всички сили, но напразно; той заби ножа си в гърдите ми. За щастие не успя да улучи сърцето ми, но ме помислил за мъртъв. Когато се съвзех, видях около себе си група преселници, които ме бяха намерили и превързали. Разказах им какво се беше случило, но тези обикновени хорица не бяха в състояние да тръгнат по следите на убиеца. А аз самият се нуждаех от доста дълго време, докато оздравея дотолкова, че да мога да напусна хората, спасили живота ми. Тъй като не можех да открия нито трупа, нито гроба на Енгел, предположих, че е успял да избяга от онзи убиец.
— Да, избягал е — кимна Олд Файерхенд.
— Какво? Откъде знаете, сър?
— Ще ви разкажа после. А сега продължавайте!
— Насочих се към най-близкото населено място, където ме приеха добре и ми помогнаха. Там останах половин година и работех каквото ми падне, за да припечеля поне толкова пари, колкото ми трябваха, за да отида на изток.
— Къде искахте да отидете?
— При Енгел. Знаех, че има брат в Ръселвил, щата Кентъки, а ние бяхме решили да отидем при брат му, където щяхме да подготвим всичко необходимо за похода ни към Сребърното езеро. Но когато пристигнах в Ръселвил, научих, че брат му се е преселил в Арканзас, но къде точно, никой не можа да ми каже. Беше оставил у съседа си едно писмо за Енгел, в случай че той го потърси. Последният наистина идвал и взел писмото, в което положително е бил оставен и новият адрес на брат му. Енгел си заминал, а след време съседът умрял. Но Енгел разказал приключенията си в Ръселвил, при което назовал моя «убиец» Бринкли. Не ми е известно по какви пътища е научил името му. Е, господа, това е, което имах да ви разкажа. Ако името Бринкли не ни е заблудило, то, аз се радвам много, че ще се срещна с този подлец. Струва ми се, че най-после ще си разчистя сметките с него.
— Намират се и други, които имат същото намерение — отбеляза Олд Файерхенд. — Сега само едно не ми е ясно. Преди малко казахте, че червеният цвят на косата на Бринкли е фалшив. Как успяхте да го разберете?
— Много просто. Изглежда, докато живяхме заедно, боята му се беше попривършила, защото тук-там започна да се забелязва истинският цвят на косата му — черният.