— Тръгнаха още преди четиридесет и пет минути.
— Тогава можем да разтоварим дърветата и въглищата?
— Да. Нека хората ви се качат обратно във влака, ще се кача и аз, за да ви дам необходимите указания.
— Вие ли? Ще ми дадете указания? Да не би да са ви направили генерал на тоЗи армейски корпус?
— Тъй вярно, генерал съм, разбира се, с вашето любезно разрешение. Така, ето ме при вас. А сега подкарайте коня си през моста бавничко и внимателно, докато вагоните с въглищата стигнат точно пред тунела.
Дрол се беше качил в локомотива. При спирането на влака работниците бяха напуснали вагоните, но сега трябваше да се качат отново. Машинистът огледа дебелия още веднъж с поглед, от който си личеше, че не му е много леко да изпълнява покорно нарежданията на тази съмнителна леля.
— Е, ще тръгваме ли? — попита Дрол.
— Вие наистина ли сте човекът, на чиито заповеди трябва да се подчинявам?
— Разбира се! И ако не ги изпълнявате мигновено, ще ви помогна да побързате. Нямам желание да кисна на този мост до Страшния съд!
Той извади закривения си нож и насочи острието му към стомаха на Уотсън.
— Гръм и мълния, ама вие сте много строга и зъбата леля! — извика Уотсън. — Но точно защото ми показахте ножа си, съм принуден да ви считам не за съюзник, а за някой трамп. Можете ли да се легитимирате?
— Престанете с вашите глупости! — отвърна дебелият сериозно, като прибра ножа си. — Нашите хора са зад тунела. И понеже дойдох да ви посрещна отвъд моста, ви доказах, че идването ви ми е известно, така че не мога да бъда трамп.
— Е, добре, да тръгваме!
Влакът мина по моста и навлезе в тунела, докато двата последни вагона останаха пред входа му. Работниците пак наскачаха от вагоните на земята, тъй като той имаше механизъм за обръщане на каруцата. После влакът продължи и спря на открито отвъд тунела, за да може другият пълен вагон да се изсипе пред изхода му. Този вид товарни вагони са устроени така, че докато колелата и осите им остават неподвижни на релсите, каруцата се навежда и изсипва настрана, след което отново заема нормалното си положение. Работниците пак слязоха и образуваха от дървата и въглищата пред и зад тунела два огромни купа, които можеха да бъдат лесно запалени. Уотсън откара влака малко настрани, спря локомотива и се върна пеша.
Недоверието му се беше разсеяло. Това, което виждаше, го убеди, че бе попаднал на хората, които му трябваха. Тунелът бе пробит под една висока скала, зад която сега гореше огън, който не можеше да бъде забелязан откъм долината на реката, където доскоро беше лагерът на трамповете. Около този огън бяха насядали рафтърите и всички други мъже, дошли с Олд Файерхенд. От двете страни на огъня бяха забити в земята дебели клони, завършващи горе с чатали; върху тях бе поставена дълга и здрава пръчка, която се въртеше непрекъснато. На нея бяха нанизани огромни късове бизонско месо.
Работниците бяха поканени да си хапнат «бизонско а ла прерия» и скоро всички насядаха да ядат сочното печено. Наистина, около огъня имаше място само за малцина. Образуваха се различни групи, обслужвани от рафтърите; те се чувствуваха в случая домакини. Освен бизонското месо имаше и месо от дребен дивеч, така че въпреки големия брой работници храна имаше за всички. Дрол беше докопал голямо парче бизонско филе, режеше си с ножа едри парчета, пъхаше ги едно след друго в устата си, като дъвчеше усърдно и замислено. Уотсън го заговори:
— Слушайте, сър, Олд Файерхенд ми каза да се обърна към вас, за да ми кажете какво е станало с вашия сънародник Енгел.
— Енгел? Кой Енгел?
— Траперът, който е бил при Сребърното езеро.
— Него ли имате предвид? — подскочи Дрол. — Откъде го познавате?
— Запознахме се именно при Сребърното езеро. Наложи ни се заедно да прекараме цялата зима, защото снегът…
— Тогава вие сте Уотсън? — извика Дрол, като го прекъсна.
— Да, сър, така се казвам.
— Уотсън, Уотсън, Heavens! Мастър, познавам ви като петте си пръста, въпреки че никога не съм ви виждал.
— Значи са ви разказвали за мен? Кой ви е говорил за мен?
— Братът на вашия приятел Енгел. Погледнете! Това момче се казва Фред Енгел и е племенник на вашия спътник от Сребърното езеро! дошло е с мене, за да търси убиеца на баща си.
— Баща му е убит? — попита Уотсън, като подаде ръка на момчето и му кимна състрадателно.
— Да, и то заради един план, който…
— Пак този план! — прекъсна го Уотсън. — Познавате ли убиеца? Това е Червения Корнъл?
— Да, той е, сър. Но… той трябва да ви е убил и вас!
— Само ме рани, сър, рани ме само. Ножът му за щастие не засегна сърцето ми. А вие, мастър Дрол, можете ли да ми кажете какво е станало с моя приятел?