Фред разбрал, че се намира в смъртна опасност, и с бързо движение успял да се докопа до ножа. Отчаянието му придало сила и той го забил в прасеца на своя противник. Онзи изревал от гняв и болка и се Отдръпнал назад. Фред скочил и избягал като светкавица. Раната попречила на убиеца да го преследва. В смъртен ужас момчето тичало към къщата на най-близките съседи. Тя се намирала, също както и къщата на Енгел, на известно разстояние извън града. Хората чули виковете му за помощ, наскачали бързо и излезли навън. Като чули какво се е случило, грабнали оръжията си и тръгнали подир момчето. Още не били стигнали до къщата, когато видели, че от горния етаж излизали пламъци. Непознатият я подпалил и избягал. Пламъците се разпространили така бързо, че вече било невъзможно някой да се качи на горния етаж; но повечето от нещата в долните помещения били спасени. Шкафчето в стената било отворено, а вътре нямало нищо. Труповете, до които никой не можел да стигне, изгорели.
— Страшно… ужасно — чуха се викове наоколо, когато разказвачът направи малка пауза. Фред Енгел седеше край огъня, беше покрил лицето си с ръце и тихо плачеше.
— Да, ужасно е! — кимна Дрол. — Този случай предизвика цяла сензация. Търсиха убиеца по всички посоки на света, но напразно. Двамата братя Енгел имаха в Сент Луис една сестра, жена на богат корабостроител. Тя обяви десет хиляди долара награда за залавянето на този убиец и подпалвач, но и това не доведе до някакви резултати. Тогава на нея й хрумна мисълта да се обърне към частното детективско бюро на Харис и Блотър, което вече има успех.
— Успех ли? — попита Уотсън. — Та убиецът е все още на свобода! Разбира се, аз имам предвид, че е Корнъл.
— Да, той е все още свободен — отвърна Дрол, — но работата му е вече спукана. Аз ходих в Бентън, поогледах се малко по-добре от някои други хора и…
— Вие ли? Защо пък вие?
— За да спечеля петте хиляди долара!
— Нали бяха десет хиляди?
— Наградата се дели на две — отбеляза Дрол. — Половината получава фирмата Харис и Блотър, а другата половина — детективът.
— Та нима сте полицай, сър?
— Хмм. Струва ми се, че тук са се събрали все честни хора, между които няма нито един, който някога да е бил преследван от закона, затова ще ви кажа каквото съм премълчавал досега: аз съм частен детектив и работя само в определени райони из Далечния запад. Вече съм откарал на бесилката доста хора, които са се чувствали на съвсем сигурно място, и смятам да продължавам тази си дейност. Е, сега знаете всичко, знаете и причината, поради която не обичам да говоря за себе си. Старият Дрол, на когото са се присмивали вече стотици хора, не е чак толкова голям смешник, ако го познавате добре. Но това е вече друга работа, говорехме за убийството.
Сега всички гледаха на Дрол със съвсем друго око. Признанието му, че е детектив, хвърли светлина върху цялата му личност, както и върху всички негови възприети привички. Той се прикриваше зад смешната си външност, за да може толкова по-сигурно да протегне ръката си към онзи, когото искаше да залови.
— И така — продължи той — най-напред отидох при Фред и го разпитах. Научих всичко, каквото се бе говорило вечерта. Шкафчето в стената беше отворено от убиеца. Той не се е решавал да го разбие, защото шумът е щял да разбуди всички. Затова ги е убил и после се е докопал до плана. Следователно е имал намерението да отиде при Сребърното езеро. Трябваше да го последвам; взех Фред със себе си, защото той го беше видял и можеше да го познае. Още на парахода заподозрях онзи негодник; Фред го позна при рафтърите, а днес се надявам да ми падне в ръцете.
— В твоите ли? — попита старият Блентър. — Охо! А какво ще го правиш?
— Все ще се намери какво. Изобщо не е необходимо да го мъкна със себе си до Бентън. Ако занеса доказателства за смъртта му, а също така и за това, че аз съм допринесъл за нея, тогава премията ще стане моя собственост с такава сигурност, с каквато ми принадлежи и моят спален чувал. А сега стига съм говорил, ще си легна да поспя малко. Събудете ме, щом стане време!
Той се надигна, за да си потърси някое спокойно местенце настрани. Но останалите дори и не мислеха за сън. Онова, което чуха, ги занимаваше още дълго време, а после заприказваха за предстоящата схватка с трамповете — една тема, която, изглежда, не можеше да бъде тъй бързо изчерпана.
Винету не взимаше участие в този разговор. Той се беше облегнал на скалата и бе притворил очи, ала не спеше, защото можеше да се види как от време на време повдига клепачи и изпод тях проблясва като светкавица острият му изпитателен поглед.