Хобъл Франк, който яздеше до Джими и Дейви, забеляза странното държане и каза със загрижен тон:
— Майчице-е-е, ама не, какво ли му стана! Да не би да е откачил? Изглежда, сякаш е пил беладона! Слушайте! Стреля.
Олд Шетърхенд бе стрелял два пъти толкова бързо едно след друго, че изстрелите почти се сляха. Видяха го, че изтича малко напред, наведе се два пъти и вдигна нещо от земята. Беше убил две прерийни кучета, които сложи в кобурите на седлото си и се метна на коня. Хобъл Франк направи скептична физиономия и попита:
— Това ли ти е печеното? Покорно благодаря! Не ям подобни работи!
— Не си ли ял още такова месо?
— Не! И през ум не ми е минавало!
— Тогава нямаш представа дали месото им е вкусно, или не е. Ял ли си някога месо от млада коза?
— От малко козленце ли? — попита Франк, като млясна с уста. — Разбира се, че съм ял. Знаеш ли, това е нещо извънредно вкусно!
— Така ли? — усмихна се Олд Шетърхенд. — А хиляди хора се смеят на подобно мнение?
: — Да, но тези хиляди са глупави. Аз пък ти казвам, че ние, саксонците, сме умни и разбираме от лакомства повече от всяка друга европейска нация. Слагаш например едно младо козленце в гювеча, няколко скилидки чесън и няколко стръка градински риган, запичаш го, докато се зачерви добре и отгоре стане хрупкаво, и получаваш едно божествено ястие, достойно за господата и дамите на Олимп. Добре ми е известно, защото при нас в Морицбург около Великден се ядат и в делник, и в празник само печени яренца.
— Много добре. Но я ми кажи, ял ли си вече дълги уши?
— Дълги уши ли? Това пък какво е?
— Питомен заек, дългоушко, зайче, както се казва.
— Зайче? A la bonne heure ((френ.) — прекрасно, браво. Б. пр.) И това е нещо великолепно. По мое време в Морицбург и околността, когато ставаше събор, винаги се ядяха зайчета. Месото им е толкова нежно, че просто ти се топи на езика.
— Но има много хора, които биха ти се изсмели, ако им кажеш подобно нещо.
— Значи нещо им хлопа в главата. Едно такова зайче, което изгризва само най-нежните връхчета на най-хубавите треви, несъмнено има великолепно месо; туй се разбира от само себе си. Или и ти не ми вярваш?
— Вярвам ти, но в замяна искам да опиташ от моите прерийни кучета. Ще видиш, че вкусът им е като на младо козле и почти като на зайче. Казвам ти, че … чакай, това не са ли хора?
Той посочи на югозапад, където се движеха няколко фигурки. Бяха още толкова далече, че не бе възможно да се различи дали са бизони, или конници. Четиримата ловци продължиха да яздят бавно, без да изпущат из око появилите се фигури. След известно време разбраха, че са ездачи, а скоро различиха и униформите им — бяха войници.
Първоначално войниците се движеха в североизточна посока, но щом забелязаха четиримата, те промениха курса си и се насочиха към тях в галоп. Бяха дванадесет души, предвождани от един лейтенант. Приближиха се на около тридесет крачки и спряха. Отначало офицерът огледа четиримата ездачи изпитателно и мрачно, но после, щом забеляза двете пушки на Олд Шетърхенд, погледът му се проясни и като посочи към вече споменатата пушка с късо дуло и необичайно конструирания затвор, той попита:
— Behold! Това не е ли карабина тип «Хенри», сър?
— Да — кимна уестманът. — Познавате ли тези пушки?
— Още не съм виждал такава пушка, но са ми я описвали доста подробно. Откривателят й бил някакъв странен чудак, който изработил само няколко такива пушки, защото се опасявал, че ако тези скорострелни пушки се разпространят навсякъде, индианците и бизоните ще бъдат унищожени в кратко време. Малкото екземпляри са се разгубили и само… последната била собственост на Олд Шетърхенд.