Ако четиримата мъже мислеха, че се намират в безопасност, те много се лъжеха. Заплашваха ги два конни отряда, които се бяха отправили към гората.
Първият от тези два отряда беше малък; състоеше се само от двама конници, които идваха от север и се натъкнаха на следите, оставени от Олд Шетърхенд и другарите му. Те спряха и скочиха от конете си, за да разгледат дирите. Начинът, по който бе сторено това, показваше, че бяха опитни уестмани. Бяха добре въоръжени, но дрехите им бяха в окаяно състояние. По някои белези можеше да се предположи, че в последно време двамата са преживели тежки дни. Що се отнася до конете им, те бяха добре охранени и бодри животни, но без седла и оглавници, а само с една юзда от кожен ремък. Обикновено в този вид пасат конете на индианците около техните лагери.
— Какво мислиш за тази следа, Кнокс? — попита един от тях. — Да не би пред нас да има индианци?
— Не — отвърна другият, без да се колебае. — Конете са били подковани и хората са яздили един до друг, а не един след друг, както правят червенокожите.
— А колко са били?
— Само четирима. Няма от какво да се страхуваме, Хилтън.
— Освен ако са били войници!
— Pshaw! И в този случай няма защо да се страхуваме. Наистина не бива да се мяркаме в никой от фортовете; там започват тъй да те оглеждат и разпитват, че сигурно бихме се издали. Но някакви четирима кавалеристи няма да научат тук от нас нищо. Пък и как ли ще се досетят, че сме от онези бели, които нападнаха индианците юта?!
— И аз мисля тъй, но често дяволът си прави такива шеги, които не можем да предвидим. Намираме се в окаяно положение. Червенокожите ни преследват като хрътки, войниците ни търсят, а ние се мотаме из територията на юта. Беше много глупаво от наша страна да повярваме в златните планини, които ни обещаваше Червения Корнъл с неговите трампове.
— Глупаво ли? Съвсем не мисля така. Много е хубаво да забогатееш бързо и аз още далеч не съм се отчаял. Не след дълго Корнъл и другите ще ни настигнат и после няма защо да се тревожим. Трябва да опитаме да се измъкнем някак си от сегашното трудно положение. Колкото и да мисля, виждам само един изход за спасение и точно сега ни се предлага такава възможност.
— Каква възможност имаш предвид?
— Трябва да се опитаме да се присъединим към някои бели. Пред тях ще се представим за ловци и никой няма да се досети, че имаме нещо общо с хората, които принудиха индианците да изровят секирата на войната.
— И ти мислиш, че ще е разумно да се присъединим към хората пред нас?
— Да, така мисля. Те са се отправили към гората. Нека ги последваме!
Червения Корнъл беше опитал да увеличи групата си от двадесет души, с които, както вече ни е известно, успя да избяга при Игъл Тейл. Беше дошъл до извода, че двадесет души са му твърде малко, защото можеше да се предположи, че докато стигнат високо горе в планините, неговите хора щяха много да оредеят от неизбежните схватки с индианците. Затова той бе взимал със себе си всеки човек, проявил желание да тръгне с него. Това продължи през целия път, докато пресичаха Колорадо. Новоприетите бяха, разбира се, безделници, за чийто морал е просто излишно да се говори. Между тях бяха Кнокс и Хилтън, двамината ездачи, които сега яздеха към гората. Новата група на Корнъл се беше увеличила дотолкова, че сигурно около нея щеше да се вдигне шум, а изхранването й ставаше от ден на ден все по-трудно. Затова Корнъл бе решил да раздели хората си. Той самият имаше намерение с половината от тях да тръгне от околността на Ла Вета и да изкачи Роки Маунтънс (Скалистите планини. Б. пр.), а другата половина трябваше да се отправи към Морисън и Джорджтаун, откъдето да изкачи планините. Тъй като Кнокс и Хилтън бяха опитни хора, ги определиха за водачи на втората група. Бяха преминали успешно планините и се бяха спрели недалече от Брекънридж. Там ги сполетя несполука. Подплашеното стадо коне на един асиендеро (собственик на асиенда (ферма, чифлик — исп.). Б. пр.) префуча шумно край тях, собствените им коне изпокъсаха поводите си и избягаха с другите коне. За да си набавят нови коне, хората на Кнокс и Хилтън нападнаха по-късно лагер на юта, но индианците започнаха да ги преследват и им нанесоха съкрушителен удар. Само шестима успяха да избягат. Но червенокожите тръгнаха по петите и на тези шестима души. Четирима от тях бяха убити вчера, а двамата водачи Кнокс и Хилтън единствени имаха щастието да се измъкнат от отмъщението на индианците.
Тези събития бяха предмет на разговора на двамата ездачи, докато се приближаваха към гората. Щом се добраха до нея, те откриха индианската пътека и тръгнаха напред. Достигнаха до поляната точно в онзи момент, когато приключи краткият спор между Джими и Хобъл Франк.