— Купихме ги от един индианец.
— А може би и конете сте купили от него?
— Не — отвърна Кнокс, който разбра, че е безсмислено да поддържа и тази дръзка лъжа.
— Значи индианците юта са започнали да търгуват и с конски оглавници! Не бях чувал досега подобно нещо. А откъде взехте конете?
— Купихме ги във форт Дожд.
— Толкова далеч оттук? Обзалагам се, че тези коне са прекарали последните седмици само на изобилна паша. Един кон, който е носил ездач на гърба си от форт Дожд дотук, изглежда съвсем иначе. А защо вашите коне не са подковани?
— Трябва да попитате търговеца, който ни ги продаде.
— Глупости! Търговеца! Тези коне са крадени!
— Сър! — извика Кнокс, като хвана дръжката на ножа си. И ръката на Хилтън се насочи към пояса му.
— Оставете си ножовете на мира, иначе ще ви пребия! — заплаши ги Олд Шетърхенд.
— Мислите ли, че не виждам индианската дресировка на конете?
— Как може да сте я забелязали, като не сме яздили пред вас! На коне изминахме само кратко разстояние от края на пътеката до тези скали.
— Но видях как тези животни избягват нашите коне и стоят винаги едно до друго. Конете са откраднати от юта, а вие двамата сте от хората, които са нападнали нещастните червенокожи.
Кнокс не знаеше вече какво да отговори. Беше безпомощен пред проницателността на този човек. И той постъпи, както обикновено постъпват хора като него в подобни случаи — потърси спасение в грубостта.
— Сър, много съм слушал за вас и ви смятах за съвсем друг човек — каза той. — Но вие бълнувате. Само един побъркан човек може да измисли твърдения като вашите. Нашите коне имали индианска дресура! Щях да се пръсна от смях, ако цялата работа не ме беше ядосала. Но сега разбирам, че ние просто не си подхождаме и ще си тръгнем, за да не бъдем принудени да слушаме и по-нататък вашите измишльотини… Дявол да го вземе, това пък какво е?
Когато стана дума за конете, той погледна към тях и видя нещо, което изцяло привлече вниманието му. Конете бяха вдигнали глави и поемаха дълбоко въздух с разширените си ноздри. След като се повъртяха във всички посоки, зацвилиха радостно и се затичаха към края на поляната.
— Да, това пък какво е? — извика и Джими. — Наблизо има индианци!
Безпогрешното око на Олд Шетърхенд забеляза опасността само с един-единствен поглед. Той отговори:
— Сигурно сме обградени от индианците юта, чието присъствие бе издадено от конете и сега индианците ще се видят принудени да се покажат.
— Какво ще правим? — попита Дейви. — Ще се браним ли?
— Най-напред ще им докажем, че нямаме нищо общо с тези крадци и убийци. Това е най-важното. Дръжте ги!
Той удари Кнокс с юмрука си в слепоочието така, че бандитът се стовари на земята като чувал с картофи; веднага след това и Хилтън получи същия удар, без да успее изобщо да се защити!
— А сега бързо на скалите! — нареди Олд Шетърхенд. — Там ще имаме прикритие, каквото ни липсва тук долу. а после сме принудени да изчакаме развоя на събитията.
Не беше лесно да се изкачат каменните колоси, но в подобни случаи способностите на човека се удвояват: за няколко секунди четиримата ловци се намериха горе и изчезнаха зад издатините на скалите и храстите. Откакто изцвилиха индианските коне, до този момент беше изминала около една минута. Вождът на индианците понечи веднага да даде сигнала за нападение, но се разколеба, като забеляза, че един от бледоликите повали с юмрук двама бледолики; това забавяне позволи на четиримата ловци да се скрият между скалите. Сега те стояха сгушени горе и куршумите и стрелите на индианците не можеха да им навредят, но тяхната позиция им позволяваше да държат под обстрел цялата поляна.
«Какво да се прави сега?» — Този въпрос занимаваше ума на Големия вълк. Когато е необходимо, индианецът е храбър, смел и самопожертвувателен, но когато може да постигне целта си чрез хитрост, на него и през ума не му минава да рискува живота си. Тъй че вождът събра с остро изсвирване помощниците си, за да се посъветват какво да сторят.
Резултатът от съвещанието можа скоро да се забележи, или по-скоро да се чуе. Откъм края на поляната се разнесе силен глас. Тъй като свободното от дърветата пространство беше широко около петдесет метра, а разстоянието от дърветата до скалите бе около половината, т.е. приблизително двадесет и пет крачки, то всяка една дума се чуваше съвсем ясно. До едно дърво бе застанал самият вожд, който извика:
— Бледоликите са обградени от много червени воини, затова нека слязат от скалите!