— Разбира се.
— Това е невъзможно, знаеш ли колко воини имам тук? Двеста!
— Само двеста ли? Може би вече си чувал, че и по-голям брой хора са се опитвали напразно да ме заловят или да ме задържат в плен. Не си ли разбрал още какви оръжия имам?
— Казват, че си имал пушка, с която можеш да стреляш непрекъснато, без да има нужда да я зареждаш, но това не е възможно и аз не го вярвам.
— Искаш ли да ти покажа, че е вярно?
— Добре, покажи ми! — извика вождът, въодушевен от мисълта, че ще може да види тази тайнствена пушка, за която се разказваха толкова много легенди.
— Сега ще донеса пушката. — Ловецът стана и се упъти към скалите, за да вземе карабината си. При това положение на нещата той трябваше да се стреми преди всичко да учуди и сплаши индианците въпреки голямото им числено превъзходство, а най-подходяща за тази цел беше карабината «Хенри». Той знаеше какви легенди се разпространяваха сред червенокожите за нея. Те я считаха за омагьосана пушка, дадена на ловеца от Великия Маниту, който искал да го направи непобедим. Джими му я подаде от скалата, а той се върна при вожда и каза:
— Ето, вземи пушката и я разгледай! Червенокожият протегна ръка към нея, но после я отдръпна и попита:
— А може ли да я докосва друг човек освен тебе? Ако наистина е омагьосаната пушка, тя криела опасност за всеки друг, който я докоснел.
— Не мога да ти разкрия тайните й. Вземи я и сам опитай! Ловецът бе хванал карабината си с дясната ръка и поставяйки палеца си на пълнителя й, го завъртя леко и незабелязано така, че изстрелът щеше да последва и при най-малкото докосване на затвора. Острият му поглед забеляза група от неколцина червенокожи, които бяха напуснали от любопитство прикритията си и сега стояха на края на поляната. Тяхната група представляваше толкова добра мишена, че и един не съвсем добре прицелен изстрел можеше да засегне някой от тях.
Сега беше важно дали вождът ще вземе пушката в ръце, или не. Сигурно той бе по-малко суеверен от другите червенокожи, но все пак се отнасяше с недоверие към цялата работа. «Да я взема ли, или да не я взема?» Този въпрос можеше да бъде ясно прочетен в очите му, жадно втренчени в пушката. Сега Олд Шетърхенд хвана пушката с двете си ръце и му я подаде, но така, че дулото й бе насочено към споменатата вече група индианци. Любопитството на вожда се оказа все пак по-силно от неговите съмнения — той хвана пушката. Олд Шетърхенд, сложи карабината си в ръката му, тъй че тя докосна затвора на пушката. Веднага се разнесе изстрел; откъм групата на индианците се чу вик. Големия вълк се уплаши и изпусна карабината на земята. Един от неговите хора се обади, че е ранен.
— Аз ли го раних? — попита вождът смутено.
— Ами кой друг — отвърна Олд Шетърхенд. — Нека ти послужи като предупреждение. При второ докосване на тази пушка нещата ще станат по-сериозни. Разрешавам ти да я вземеш пак, но те предупреждавам, че куршумът ще…
— Не, не! — извика червенокожият, като вдигна и двете ръце пред лицето си. — Тази пушка наистина е омагьосана и е определена само за тебе.
— Добре поскъпваш — каза Олд Шетърхенд с напълно сериозен тон. — Ти получи само един малък урок, но следващия път ще бъде другояче. Виж онзи явор край потока. Дървото е съвсем младо и е дебело само два пръста; въпреки това в него ще се появят десет дупки, които ще бъдат на еднакво разстояние една от друга — колкото дебелината на палеца ти.
Той вдигна карабината си, прицели се и натисна спусъка — един път… три пъти… седем… десет пъти. После каза: — Отиди и виж! Така стреля омагьосаната пушка!
Вождът се отправи към дръвчето. Олд Шетърхенд видя, че той започна да мери разстоянието между дупките с палеца си. Подтиквани от природната си любознателност, много индианци излязоха иззад дърветата и отидоха при него. Ловецът използва това обстоятелство и бързо постави нови патрони в ексцентрично движещия се пълнител.
— Уф, уф, уф! — разнесоха се виковете на индианците. Ако за тях беше вече истинско чудо фактът, че ловецът стреля толкова пъти, без да зарежда пушката си, то сега учудването им се удвои, щом видяха, че не само нито един куршум не бе пропуснал целта, но и че всеки куршум беше пробил тънкото стебло точно един палец над предишния. Вождът се върна, седна пак на земята и подкани ловеца с ръка да последва примера му. Известно време той седя мълчаливо, гледайки втренчено пред себе си. После каза:
— Виждам, че си любимец на Великия дух. Бях чувал много неща за тази пушка, но не им вярвах. Сега вече знам, че всичко е било истина.