— Тогава бъди предпазлив и премисли добре какво ще предприемеш! Ти искаш да ни заловиш и да ни убиеш. Опитай се, нямам нищо против. Но когато след това преброите воините, паднали от моите куршуми, във вашето село ще се разнесат виковете на жените и децата, оплакващи загиналите; ала тогава не бива да прехвърляш вината на мене.
— А ти нима мислиш, че ще се оставим да ни улучат твоите куршуми? Вие ще бъдете принудени да се предадете, без да се чуе нито един изстрел. Обградени сте отвсякъде и нямате какво да ядете. Ще ви държим обсадени дотогава, докато бъдете принудени да предадете оръжието си.
— Ще има да чакаш дълго време. Имаме вода за пиене и голямо количество месо. А ето къде стоят и нашите четири коня, от които бихме могли да живеем дълги седмици. Но чак дотам изобщо няма да се стигне, защото ще се измъкнем. Първи ще вървя аз и моята омагьосана пушка, ще ви пращам куршум след куршум, а ти видя преди малко, че умея да улучвам целта.
— Но ние ще стоим зад дърветата!
— Мислиш ли, че това би ви помогнало да се спасите от омагьосаната ми пушка? Внимавай! Ти ще бъдеш първият, към когото ще я насоча. Аз съм приятел на червените мъже и ще съжалявам много, че ще бъда принуден да убия толкова много от тях. Досега сте дали и бездруго много жертви, но ако започнете война срещу белите войници и навахите, измежду вас ще паднат още много, много мъже. Затова не би трябвало да принуждавате и нас, вашите приятели, да сеем смърт между редиците ви.
Сериозните думи на ловеца не останаха без въздействие. Вождът мълчаливо се загледа пред себе си, също като някоя статуя.
После процеди през зъби с почти съжалителен тон:
— Ако не бяхме дали клетва да убиваме всички бледолики, които попаднат в ръцете ни, може би щяхме да ви пуснем да си вървите, но клетвата трябва да се спазва винаги.
— Не е вярно. Човек може да бъде освободен от някоя клетва.
— Но само в случай, когато Великият съвет реши. А тук аз съм единственият вожд. С кого бих могъл да се съветвам?
Олд Шетърхенд бе успял вече да докара разговора дотам, докъдето първоначално възнамеряваше. Щом вождът говореше за Съвета, най-голямата опасност беше вече преминала. Ловецът познаваше особените привички на червенокожите. Затова мълчеше и чакаше да чуе какво ще каже Големия вълк по-нататък.
Вождът изпитателно огледа поляната. Сигурно го занимаваше мисълта дали не беше все пак възможно да залови четиримата бели въпреки наличието на опасната омагьосана пушка. Накрая той въздъхна дълбоко, защото се видя принуден да отстъпи с двестата си воини само пред четирима души, и каза:
— Сам не мога да се освободя от клетвата си, това може да стори Съветът на старейшините. Ето защо ще трябва да тръгнете с нас като мои пленници, за да научите какво ще реши Съветът за вас.
— Пленник може да бъде само онзи, който е бил хванат. Ние ще тръгнем с вас, но не като пленници.
— Ами като какво?
— Като придружители.
— Значи не искате да предадете оръжията си и да се оставите да ви вържем?
— Не, в никакъв случай!
— Уф! Тогава чуй последните ми думи. Ако не се съгласиш с условията ми, ще ви държим обсадени въпреки омагьосаната ти пушка. Сега ще тръгнете с нас към нашето село, ще задържите оръжията и конете си и няма да ви връзваме. Ще се държим тъй, сякаш между нас цари пълен мир. Но затова ще трябва да ни се закълнете, че ще се подчините на решението на Съвета без никакви възражения. Аз казах. Хау.
Последната дума беше доказателство, че той в никакъв случай нямаше да отстъпи повече. Но Олд Шетърхенд бе напълно доволен от резултата на преговорите. Защото, ако червенокожите ги нападнеха сега, беше невъзможно да се отърват от сражението здрави и читави. Ето защо той отговори:
— Големия вълк ще разбере, че съм негов приятел. Ще се подчиним безпрекословно на решението на Съвета.
— Тогава вземи калюмета си и се закълни, че ще постъпиш така!
Олд Шетърхенд свали своята лула на мира от шнура й, сложи малко тютюн в главата й и го запали с помощта на пункса (примитивно огниво, използвано от ловците в Дивия запад. Б. пр.) си. После той изпусна дим към небето, към земята, към четирите посоки на света и каза:
— Обещавам, че няма да се съпротивляваме срещу решението на Съвета.
— Хау! — кимна вождът. — Сега всичко е наред.
— Не е, защото и ти трябва да подкрепиш обещанието си с калюмета — заяви Олд Шетърхенд и подаде лулата на червенокожия. Той може би тайно се беше надявал, че ловецът няма да се сети за това. В такъв случай нямаше да се чувства задължен да изпълни обещанието си и когато белите слезнеха от скалите, можеше да действа както си поиска. Но сега пое лулата безмълвно, духна дима в посоките, в които същото бе сторил и ловецът, и каза: