— Няма да сторим на четиримата бели нищо лошо, докато Съветът на старейшините реши съдбата им. Хау!
Той върна калюмета на Олд Шетърхенд и се приближи към Кнокс и Хилтън, които лежаха все тъй на местата, където бяха паднали: — Обещанието ми не засяга тези двамата — каза вождът. — Те са убийците, които ни нападнаха; познахме ги по конете, защото са наша собственост. Блазе им, ако ръката ти е изтръгнала душите им! Мъртви ли са?
— Не — отговори Олд Шетърхенд, от чието опитно око не беше убегнало как по време на разговора му с вожда двамата бяха повдигнали веднъж леко главите си, за да се огледат. — Не са мъртви, вече не са дори и в безсъзнание, само се преструват на умрели, защото си мислят, че ще ги оставим да лежат тук.
— Тогава нека тези кучета станат, защото ще ги смачкам с крака си! — извика вождът и нанесе на всеки от двамата по един толкова силен ритник, че те се отказаха да се преструват на припаднали. И двамата се изправиха на крака.
— Днес рано сутринта успяхте да избягате от воините ми — каза вождът разярено, — но Великия Маниту ви предаде в ръцете ми и за убийствата, извършени от вас, ще виете като кучета на кола на мъчението, така че ще чуят всички, които живеят из планините.
Двамата разбраха добре всяка дума на червенокожия, защото той говореше твърде добре английски.
— Убийства ли? — попита Кнокс. — Не знам дори за какво става дума; Кого сме убили според тебе?
— Мълчи, куче! Ние ви познаваме, а и тези бледолики тук, попаднали в ръцете ни заради вас, знаят какво сте направили! Кнокс беше голям хитрец. Той видя, че Олд Шетърхенд не беше ранен, и спокойно стоеше до вожда. Индианците не бяха посмели да се нахвърлят върху прочутия ловец. Който се намираше под неговата закрила, можеше да се чувства сигурен сред индианците дотолкова, колкото сигурен беше и самият той. Ето защо на този негодник му хрумна една мисъл и тя му се стори единствената, която би могла да ги спаси. Олд Шетърхенд беше бял. Той трябваше да защити белите срещу червенокожите. Поне така си мислеше Кнокс и затова отговори:
— Разбира се, че знаят какво сме правили, защото от седмици яздим заедно с тях. Попитай Олд Шетърхенд! Той ще ти обясни и ще ти докаже, че ние изобщо не можем да бъдем онези хора, за които ни мислите.
— Не се заблуждавай! — обади се Олд Шетърхенд. — Няма да излъжа, за да се отървете от заслуженото си наказание. Вече знаеш какво мисля за вас двамата. Казах ви го и мнението ми не се е променило. — Той му обърна гръб.
— Hang if all! ((англ.) — по дяволите! Б. пр.) Такова ли е отношението ви към нас? Тогава и аз знам какво да правя. Щом не искате да ни спасите, тогава и вие вървете с нас по дяволите! — И като се обърна към вожда, Кнокс продължи: — Защо не заловиш и тези четиримата? Те също участвуваха в краденето на конете и стреляха срещу юта. Точно от техните куршуми загинаха най-много от твоите воини!
Това беше безподобно нахалство. Но то веднага бе наказано, и как само беше наказано! Очите на вожда блеснаха гневно. Те направо хвърляха мълнии, когато прогърмя гласът му:
— Страхливецо! Нямаш смелостта да понесеш сам вината си, а се опитваш да я прехвърлиш на други, в сравнение с които ти си една воняща жаба. Но затова наказанието ти ще започне не на кола на мъчението, а веднага, още сега. Ще взема скалпа ти, но ще останеш жив и ще гледаш как той виси на пояса ми. Нани вич, нани вич!
Тези две думи на езика на юта означават: «ножа ми, ножа ми!» Той извика към червенокожите, които стояха на края на поляната.
— За бога! — извика трампът. — Да ме скалпират жив? Не, не! Той скочи, за да избяга, но вождът беше не по-малко бърз, той се втурна след него и го хвана за врата. Едно стисване на силната му ръка и Кнокс увисна в нея като парцал. Един индианец дотича и донесе ножа на вожда. Големия вълк го взе, запрати полуудушения Кнокс на земята, коленичи върху него — последваха три бързи движения с ножа, дръпване за косата, ужасен вик на лежащия под него трамп и червенокожият стана, държейки в лявата си ръка кървавия му скалп. Кнокс лежеше неподвижен. Отново бе изпаднал в несвяст. Черепът му представляваше ужасна гледка.
— Това очаква всяко куче, което обира и убива червените мъже, а после иска невинни да изкупват вината му! — извика Големия вълк, докато закрепваше скалпа на пояса си.
Хилтън бе наблюдавал случилото се с ужас. Беше онемял от страх. Отпусна се бавно до скалпирания и остана да седи до него мълчаливо. Вождът даде знак и всички червенокожи се приближиха. Скоро поляната гъмжеше от тях. Хилтън и Кнокс бяха вързани с кожени ремъци.