— Да се надяваме. Много рядко някой вожд е нарушавал клетвата си, при даването на която е пушил калюмета. До свикването на Съвета можем да имаме доверие на юта. Но нека слезнем от скалите и да яхнем конете си! Индианците се готвят да тръгват.
Кнокс и Хилтън бяха вързани от индианците на конете си. Скалпираният, който все още беше в безсъзнание, лежеше по дължина върху гърба на коня, а ръцете му бяха вързани около врата на животното. Индианците изчезваха един след друг по тясната пътека. Последен остана вождът. Той изчака белите, за да се присъедини към тях. Това беше добър признак. Ловците си бяха помислили, че индианците ще ги поставят на средата на редицата си и ще ги пазят зорко.
Когато вождът и ловците стигнаха по пътеката до края на гората, индианците бяха извели вече конете си от гората и ги възседнаха. Цялата колона потегли. Четиримата бели останаха накрая заедно с вожда, докато начело на колоната яздеха няколко индианци, които бяха обградили конете на Кнокс и Хилтън. Това бе добре дошло за Олд Шетърхенд; червенокожите яздеха в индианска нишка, поради което колоната им се беше разтеглила толкова много, че до нейния край не достигаха стенанията на дошлия в съзнание Кнокс.
Сега, когато пред тях отново се ширна открита прерия, погледите им можеха да достигат чак до Елк Маунтънс, до чието подножие се простираше равнината. Олд Шетърхенд не попита вожда, но си каза, че целта на днешното им пътуване сигурно се намира някъде сред тези планини. Всички яздеха мълчаливо. И белите не разговаряха помежду си, защото сега нямаше и полза от много приказки. Трябваше да се изчака, докато стигнат лагера на индианците юта. Едва тогава можеше да се мисли за някакъв план за спасение и да се вземе някакво решение.
Дванадесета глава
На живот и смърт
Изглежда, че индианците бързаха много. Най-често яздеха в тръс, без да се съобразяват ни най-малко с двамата вързани пленници, единият от които имаше рана, опасна за живота му. Смъкването на кожата на главата е лошо нараняване. Наистина тук и там може да срещнете някой бял, който е бил скалпиран, но е успял да спаси живота си. Това обаче са редки изключения, защото независимо от всички други неща човек трябва да има изключително здрава и жилава натура, за да преживее такова нараняване.
Планините се приближаваха все повече и привечер достигнаха първите възвишения. Индианците свърнаха в дълга и тясна клисура, по чиито страни се издигаше гора. След това пътят им продължи през няколко странични клисури, като се изкачваше все по-нагоре в планините. Въпреки тъмнината индианците следваха пътя си с такава лекота, сякаш беше светъл ден. По-късно луната изгря и освети обраслите с гъста гора стръмни скатове, между които ездачите се движеха мълчаливо, без да спират. Едва към полунощ, изглежда, вече се бяха приближили до целта, защото вождът нареди на няколко от хората си да избързат напред, за да съобщят за завръщането на воините. Пратениците изчезнаха мълчаливо.
Не след дълго достигнаха твърде широк поток, чиито високи брегове скоро толкова се отдръпнаха встрани, че едва можеха да бъдат различавани въпреки обилната лунна светлина. Гората, която отначало достигаше почти до самата вода, също остана нейде встрани и отстъпи място на обрасла с трева савана, в която далече напред се виждаха огньове.
— Уф! — чу се гласът на вожда за първи път, откакто беше започнала ездата. — Там са вигвамите на моето племе и там ще се реши съдбата ви!
— Още днес ли? — осведоми се Олд Шетърхенд.
— Не. Моите воини се нуждаят от почивка, а борбата ви със смъртта ще трае дълго време; тя ще ни достави по-голямо удоволствие, ако преди това възстановите силите си и се наспите.
— Добре измислено! — обади се Дебелия Джими, като си послужи с немски, за да не го разбере индианецът. — Борбата ни със смъртта! Говори, сякаш колът на мъчението изобщо няма да ни се размине. Какво ще кажеш, приятелю Франк?
— Засега и дума не мога да кажа — отговори безгрижно дребният саксонец. — Ще говоря по-късно, когато му дойде времето. Искам да отбележа само че още нямам никакво вътрешно чувство за умирачка. И тъй, ще изчакаме развитието на нещата! Но ако все пак без време и с брутална сила се опитат да ме съберат с моите деди, ще браня кожата си с всички сили и отсега знам, че над надгробния ми камък ще плачат много вдовици и сираци на онези, които ръката ми преди това ще е изпратила на онзи свят.
Моментът на посрещането беше настанал. Обитателите на индианското село се бяха приготвили да поздравят завръщащите се воини. Сега те тичаха срещу тях на големи групи — отпред бяха мъжете и момчетата, а след това идваха жените и девойките.