— Да, дъвчи! Та кой ли може да сдъвче такова нещо! На, погледни! Това месо ли е?
Джими набоде на ножа си парче месо и го поднесе под носа на малкия. Месото беше прегоряло до черно и бе покрито с тъмен и мазен слой пепел.
— Разбира се, че е месо. Та какво друго може да е? — отвърна Франк.
— Ама е черно като китайски туш!
— Ти само го опитай! Ще се учудиш на вкуса му!
— Не се и съмнявам. И тази пепел!
— Може да се очисти, да се изтрие.
— Я ми покажи как става!
— Съвсем лесно, детска работа! — Франк извади едно парче месо и започна да го трие насам-натам по кожената стена на вигвама, докато пепелта остана по нея.
— Ето така трябва да се направи — продължи той, — но на тебе ти липсва необходимата сръчност и присъствие на духа. А сега ще видиш какъв деликатес е това, като си отхапя едно парченце и го сдъвча. Ето…
Той млъкна внезапно, защото се беше опитал да отхапе от месото, но след това извади парчето от устата си, при което тя остана широко отворена, а той изгледа смаяно тримата си другари един подир друг.
— Е? — обади се Джими. — Отхапи си де!
— Да си отхапя — ама как? Дявол го знае защо така скърца и пука също като… като, е, като печена четка за дъски. Кой можеше да предположи, че е възможно на човек да му се случи такова нещо?
— Лесно можеше да се предвиди. Мисля, че старият тиган е по-мек от това месо. Сега ще трябва сам да си ядеш произведението на твоите духовни способности!
— Е, може би ще се намери някое парче, което да не разполага с толкова твърд характер. Ще потърся.
За щастие намериха се няколко парчета, които все още горе-долу можеха да се ядат и горе-долу успяха да наситят четиримата.
Но Франк си беше подвил опашката.
На другия ден Кнокс и Хилтън трябваше да умрат на кола на мъчението, а може би същата участ очакваше и четиримата уестмани. Това даваше повод на червенокожите да организират голям празник, за който трябваше да се подготвят. Ето защо те налягаха да спят. От огньовете останаха да горят само два — огънят пред вигвама на Олд Шетърхенд и другарите му, и огънят, край който лежаха Кнокс и Хилтън заедно с пазачите си. При първия огън имаше тройна верига от постове, а и навън край селото бяха поставени на пост много червенокожи. Всяко бягство бе много трудно и опасно, ако не и невъзможно.
Олд Шетърхенд беше спуснал рогозката пред входа, за да не чувства цяла нощ отправените към тях погледи на индианците. Сега белите лежаха на тъмно и напразно се мъчеха да заспят.
Какво ли ще става с нас утре по това време? — обади се Дей-ви. — Може би вече ще сме във Вечните ловни полета.
— Поне един, двама или трима от нас — отвърна Джими. — Какво мислиш, мистър Шетърхенд?
— Не вярвам току-така да ни подарят живота и свободата, но е вероятно да ни накарат да се борим за тях.
— Хмм! Би било равнозначно на обикновено убийство, защото ще ни поставят такива условия, че да загубим при всички случаи.
— Разбира се. Но въпреки всичко не бива да губим кураж. Белият притежава същата сръчност и хитрост като червенокожия, а в издръжливостта дори го превъзхожда. Гордостта на червенокожите воини няма да им позволи да ни противопоставят многоброен противник. Ако въпреки това постъпят така, ние ще ги принудим чрез подигравки да се откажат от подобно намерение.
— Но — обади се Хобъл Франк, който мълчеше досега — изгледите, които ни чертаеш, не са особено радващи. Индианците ще се постараят да ни създадат по възможност най-големи неприятности. Да, на тебе ти е лесно с твоята волска сила. Все ще се отървеш, било с юмруци или с нож. А какво да кажем ние, тримата слабаци, които днес се наслаждават може би на последните земни радости!
— Да нямаш предвид твоето печено? — попита Джими.
— Пак ли започваш да ядосваш най-добрия си приятел и боен другар, тъй скоро преди възнесението му към небето? Не ми нарушавай сега хода на мислите. Трябва да насоча целия си мисловен процес към нашето спасяване.
Франк легна и притвори очи. От другата страна се чу звук, който приличаше на тихо, едва сдържано кискане. Той не му обърна внимание. Настъпи дълбока тишина, нарушавана от време на време само от пропукването на главните в огъня. Полека-лека сънят надви уморените хора и те отвориха отново очи едва когато навън се чуха силни викове и рогозката на вратата бе повдигната. Показа се един индианец, който каза:
— Нека бледоликите станат и ме последват.
Олд Шетърхенд и другарите му се изправиха на крака, взеха оръжията си и последваха индианеца. Огънят беше изгаснал и слънцето се бе издигнало над хоризонта на изток. То обливаше с лъчите си споменатия планински масив така, че водата на спускащия се от него поток искреше като течно злато, а повърхността на езерото блестеше като полирана метална повърхност. Сега околността можеше да се разгледа по-добре, отколкото в лунната нощ. Равният терен, в чиято западна част се простираше езерото, беше дълъг около две английски мили и около една миля широк. От всички страни бе заобиколен с гора. В южната му част се намираше индианският лагер, който се състоеше от неколкостотин шатри и колиби. По бреговете на езерото пасяха конете. Животните на четиримата ловци се намираха близо до техния вигвам.