— Невинен съм! Не съм застрелял нито един индианец. Кнокс убиваше.
— Не лъжи! Само страхът и подлостта могат да те накарат да прехвърляш цялата вина на него. По-добре се помъчи да умреш достойно, та да спасиш донякъде поне в това отношение честта на бялата раса в очите на индианците!
— Но аз не искам да умра, не искам да умра! Помощ! Помощ! Хилтън закрещя тъй силно, че виковете му се разнесоха надалече; същевременно той така яко задърпа ремъците си, че от месата му потече кръв. Тогава Големия вълк стана и направи знак с ръка, че иска да говори. Всички погледи се отправиха към него. Той бе добър индиански оратор и описа със силни и завладяващи думи какво се беше случило. Разказа за предателското поведение на бледоликите, с които бяха живели в мир, и думите му направиха толкова силно впечатление на индианците, че те издадоха одобрителни викове. После той заяви, че двамата убийци са осъдени да умрат на кола на мъчението и че мъченията им ще започнат веднага. След като свърши, отново се чу гласът на Хилтън, който се опитваше да накара Олд Шетърхенд да се застъпи за него.
— Е, добре, ще опитам — отговори ловецът. — Ако не мога да ви отърва двамата от смърт, то може би ще ми се удаде поне да ви спестя мъченията. — Той се обърна към вожда, но не беше успял още да си отвори устата, когато Големия вълк гневно му кресна:
— Ти знаеш, че Овутс Ават говори езика на бледоликите и разбра какво обеща на това куче. Нима вождът на юта не направи достатъчно за вас, като ви постави при толкова благоприятни условия? Нима искаш да се обявиш против решението му и да разгневиш воините ни така, че и Големия вълк да не може да те защити срещу тях? Мълчи и не казвай повече нищо!
С тези думи той се обърна и даде знак с ръка, след което напред пристъпиха около една дузина воини. После заговори отново към Олд Шетърхенд:
— Пред тебе са роднините на убитите. Тяхно право е да започнат наказанието. Най-напред ще хвърлят ножове по злодеите.
Когато индианците решат да умъртвят някой свой враг на кола на мъчението, то те се стремят да удължат мъките му колкото се може повече. Раните, които му нанасят в началото, са леки, но постепенно стават все по-тежки и по-сериозни. Обикновено се започва с хвърляне на ножове, като винаги се обявява коя част от тялото или крайниците трябва да бъде улучена. Целта се избира така, че да не се получи силно кръвотечение, защото измъчваният може да умре преждевременно от загуба на кръв.
— Десният палец! — заповяда Големия вълк. Ръцете на пленниците бяха вързани така, че от китките надолу висяха свободно отстрани на тялото. Избраните червенокожи се разделиха на две групи — едната за Хилтън, другата за Кнокс. Наредиха се един зад друг на дванадесет крачки от пленниците. Застаналият най-отпред хвана ножа си между първите три пръста на дясната си ръка, прицели се, хвърли го и улучи палеца. Хилтън нададе вик от болка. И Кнокс бе улучен, но беше изпаднал толкова дълбоко в несвяст, че не усети нищо.
— Показалецът! — заповяда вождът.
По този начин той посочваше пръстите, които трябваше да бъдат засегнати, и наистина всички бяха улучени с учудваща точност. Ако отначало Хилтън беше надал един-единствен вик, то сега ревеше непрекъснато. Кнокс се съвзе когато лявата му ръка стана прицел на ножовете. Отначало се огледа наоколо с невиждащ поглед, но после отново затвори кръвясалите си очи и нададе нечовешки вой. Бе разбрал какво става с него, треската все още не го беше оставила и делириумът и смъртният му страх изтръгнаха от гърлото му такива звуци, които едва ли някой бе чувал някога да излизат от човешка уста.
Мъченията продължиха под нестихващите викове на двамата. Ножовете улучваха дланите, китките, мускулите под лакътя и над него и по същия ред бяха ранени и краката им. Това продължи около четвърт час и все пак беше леко начало на едно мъчение, което щеше да трае часове. Олд Шетърхенд и тримата му другари извърнаха глави. Не можеха да наблюдават зрелището. Но нямаше как да не слушат крясъците на двамата.
Всеки индианец бива привикван от най-ранно детство да понася физическа болка. Чрез упражнения индианецът достига дотам, че може да издържи на най-големи мъчения, без да му мигне окото. Може би и нервите на червенокосите са по-здрави от нервите на белите. Ако някой индианец бива заловен и измъчван до смърт на кола на мъчението, той понася с усмивка всички болки, пее на висок глас песента на смъртта на племето си и я прекъсва само от време на време, за да се присмее на мъчителите си или да отправи обидни думи към тях. Индианците не могат да си представят хленчещ мъж на кола на мъчението. Те презират всеки, който вика от болка и колкото по-силно вика, толкова по-голямо става презрението им. Имало е случаи, когато измъчвани бели са били пускани на свобода, защото с вайканията си са доказвали че не са мъже, а баби, от които никой не бива да се страхува и чието измъчване се превръща в истински позор за всеки воин.