— Бор.
— Добре. А накъде трябваше да бягаме?
— Към бука.
— Но аз ще тичам право към бора. ; — Да не си откачил?
— Не. С главата си ще тичам към бука, а с краката си към бора, въпреки че до него разстоянието е почти двойно.
— Но защо?
— Ще разберете по-късно и ще има да се радвате. Струва ми се, че няма да се излъжа в очакванията си. Щом погледна фасадата на Скачащия елен, всяко заблуждение ми изглежда изключено.
— Франк, бъди предпазлив! Става въпрос за живота ти!
— Ами, ако се отнасяше само до живота ми, нямаше защо да се напрягам толкова. Ако ме победят, пак ще остана жив. Големия крак и Червената риба трябва всъщност да умрат, а ти сигурно ще пратиш вожда на земята. Би могло да бъда разменен срещу тримата. Ето защо не се страхувам за живота си. Но освен това става дума за честта ми. Нима може да пише в историята на четвъртата четвърт от деветнадесетия век, че аз, Хобъл Франк от Морицбург, съм бил надбяган от този индианец с овча физиономия? Няма да допусна такова нещо.
— Но обясни ми поне, какво намерение имаш. Може би ще мога да ти дам добър съвет!
— Почтено благодаря! Сам си дадох вече съвет и искам сам да си използвам изобретението. Само едно искам да ми кажеш: как е думата «бор» на езика на юта?
— Овомб.
— Овомб? Странно наименование! А как ще бъде краткото изречение: «към онзи бор»?
— Инч овомб.
— Та то е още по-кратко, само две думи. Няма да ги забравя.
— Какво общо има това «инч овомб» с плана ти?
— Туй изречение е пътеводната звезда в моя маратон. Но сега мълчете! Вождът идва!
Големия вълк се приближи отново. Заби едно копие в меката тревиста земя и заяви, че бягането започвало веднага. Франк свали всичките си дрехи, освен панталона. Скачащия елен носеше само една кожена престилчица. Той огледа противника си с такъв израз на лицето, който трябваше да изразява презрение, но всъщност беше олицетворение на глупостта.
— Франк, напрегни всички сили! — предупреди го Джими. — Спомни си, че Дейви и аз победихме!
— Само не ми хленчи! — успокои го Франк. — В случай че още не знаеш дали имам крака, или не, сега ще видиш как ще се размахват като крила на пеперуда.
Вождът плесна с ръце. Скачащия елен нададе остър вик и полетя напред, а дребосъкът Франк се понесе след него със скокове, от които личеше, че понакуцва. Жителите на цялото село се бяха събрали пак, за да гледат надбягването. Още отсега, след три-четири секунди, за тях вече нямаше съмнение кой ще бъде победителят. Еленът беше изпреварил далеч своя противник и с всяка нова крачка преднината му се увеличаваше. Червенокожите ликуваха. Би било голяма глупост да се твърди все още, че белият би могъл да настигне, а камо ли да изпревари червенокожия.
Но направо учудващ беше и начинът, по който Франк използваше краката си въпреки телесния си недъг. Те се движеха толкова бързо, че почти не можеше да се различат, но въпреки това той продължаваше да изостава.
Изведнъж индианците станаха неспокойни. Чуха се отделни подигравателни викове, някои злорадстваха, смееха се и вярваха, че имат пълно основание за подобно поведение. Причината беше следната. Букът се намираше право срещу лагера, в средата на прерията, на разстояние, което нямаше хиляда метра. Вляво от него, но поне с шестстотин метра по-надалече, растеше споменатият бор и сега, когато двамата бегачи се бяха отдалечили достатъчно, можеше ясно да се види, че Франк тичаше не към буковото дърво, а към бора. Тичаше с всичките сили на малките си крачета към него. Картината бе наистина толкова смешна, че веселостта на индианците беше напълно разбираема.
— Твоят приятел ме е разбрал погрешно — извика вождът на Олд Шетърхенд.
— Не те е разбрал погрешно.
— Но той тича право към бора!
— Е да.
— Но така Скачащия елен ще го победи два пъти по-бързо!
— Няма да може.
— Няма ли? — попита Големия вълк учудено.
— Това е само хитрост, а употребата на хитрост беше разрешена от самия тебе.
— Уф, уф! Вярно!.
— Уф, уф! — завикаха и другите индианци, когато вождът им съобщи думите на Олд Шетърхенд. Смеховете им заглъхнаха, напрежението у тях се удвои, не — би могло да се каже, че се удесетори.
За кратко време Елена стигна до бука. Трябваше да обиколи дървото три пъти. Още при първата обиколка той видя, че противникът му тича в съвсем друга посока, макар и само на триста крачки от него. Спря се смаян и започна да го следи с учуден поглед.
В този момент всички от лагера видяха, че траперът посочи с ръка към отдалечения бор. Но не можа да се чуе какво каза. А думите, които извика към червенокожия, бяха: «Инч овомб, инч овомб!» (Към онзи бор, към онзи бор!)