— Ти не се лъже? — попита индианецът, комуто не се искаше да се откаже от отмъщението, което му повеляваше законът на прерията при тези обстоятелства.
— Не, изключено е да се лъжа. Веднага го познах. Това лице не се забравя.
— Ти значи убиеш?
— Да, без никаква милост.
— Тогава аз отстъпи, но не съвсем. На мен даде кръв, а на теб живот. Тонкава не може опрости негово наказание, той му вземе ушите. Ти съгласен?
— Хмм, а ако не се съглася?
— Тогава тонкава убие него веднага!
— Добре, вземи му ушите! Може и да не е християнско, че се съгласявам, но който е преживял такива мъки, каквито ми причини този човек, сигурно също няма да се съобразява с християнското милосърдие, което би пощадило дори такъв злодей, а със закона на саваната.
— Значи уши мои, аз веднага взема тях. Той клекна до Корнъл, за да изпълни намерението си. Щом Корнъл видя, че работата става сериозна, извика:
— Мешърс, ама какво мислите да правите? Нима е християнско? Какво съм ви направил, че ще позволите на този червенокож дивак да обезобрази главата ми?
— Ще говорим по-късно за това, което само на мене си направил — отвърна Мисуриеца студено и сериозно.
— Аз ще ти кажа веднага в какво те обвиняват другите — добави Олд Файерхенд. — Още не сме претърсили джобовете ти, я да видим какво има в тях!
Той направи знак на Дрол и Лелята изпразни джобовете му. Измежду много други предмети беше и портфейлът на трампа. Когато го отвори, видяха вътре непокътната сумата, която беше открадната от инженера.
— Аха, ти още не си делил с хората си! — усмихна се Олд Файерхенд. — Това доказва, че те имат към тебе по-голямо доверие отколкото ние. Ти си крадец, а по всяка вероятност и нещо повече. Не заслужаваш милост. Нека Голямата мечка прави каквото си иска!
Корнъл изрева от страх, но вождът го хвана за косата и без да обръща внимание на крясъците му, с две бързи и сигурни движения му отряза ушите и ги хвърли в реката.
— Така! — каза той. — Тонкава отмъсти, сега тръгва.
— Сега ли? — попита Олд Файерхенд. — Няма ли да дойдеш с мен или да останеш при нас поне тази нощ?
— За тонкава все едно дали ден, или нощ. Негови очи добри, но времето много малко. Загубил много дни преследва Корнъл. Сега язди ден и нощ стигне свой вигвам. Той приятел на белите мъже, голям приятел и на брат Олд Файерхенд. Нека Великият дух винаги дава на бледоликите много барут и месо, защото били добри към тонкава. Хау!
Той нарами пушката си и потегли. Синът му също сложи пушката си на рамо и го последва в тъмната нощ.
— Къде са оставили конете си? — осведоми се Олд Файерхенд.
— Горе при нашия блокхаус — отвърна Мисуриеца. — Естествено че най-напред ще отидат до горе, за да ги вземат, но дали ще ги намерят така лесно през нощта в тази гъста гора, не…
— Не се безпокойте — прекъсна го ловецът. — Те знаят пътя, иначе щяха да останат. Нека не им пречим да си тръгнат, щом искат и да се заловим с нашите работи. Какво ще правим с труповете и пленниците?
— Труповете ще изхвърлим във водата, а пленниците ще бъдат съдени, както си му е обичаят. Но нека първо се убедим, че не ни заплашва опасност от страна на избягалите.
— О, те са толкова малобройни, че няма защо да се страхуваме от тях. Сигурно са избягали колкото се може по-надалеч. Впрочем бихме могли да поставим постове.
Корнъл лежеше при другите пленени трампове и скимтеше от болки, но засега никой не се занимаваше с него. Откъм реката едва ли можеше да се очаква опасност и затова поставиха няколко поста откъм сушата. Олд Файерхенд нареди да доведат коне и съдът на саваната започна.
Най-напред бяха съдени другарите на Корнъл. Не можеше да бъде доказано, че някой от тях е сторил какво да е зло някому от присъствуващите. Получените рани и загубата на коне и оръжия се счете като достатъчно наказание за престъпните им планове. През нощта, щяха да бъдат пазени зорко, а рано сутринта щяха да ги пуснат на свобода. Разрешиха им да си превържат взаимно раните.
Ето че дойде ред на Корнъл, главния престъпник. До този момент той беше лежал в сянка и сега го довлякоха до огъня. Едва що светлината от пламъците освети лицето му, и младият Фред нададе силен вик, скочи, наведе се над него и го заразглежда, като че ли искаше да го погълне с очите си, а накрая извика към Леля Дрол.
Той е! Той е! Убиецът! Познах го! Хванахме го! Дрол се приближи бързо и попита:
Да не се лъжеш? Това съвсем не може да бъде той, не е възможно.
— О, възможно е, той е, сигурен съм! — упорстваше момчето. — Виж го как опули очи! Не виждаш ли смъртният страх в тях? Разбра, че е открит, и губи всякаква надежда за спасение.