— Но ако е той, трябваше да го познаеш още на парахода.
— Там изобщо не съм го видял. Видях групата на трамповете, но не и него. Навярно винаги е седял така, че другите са го закривали.
— Да, той се криеше между хората си, но има и нещо друго: ти ми описа убиеца като човек с къдрава черна коса, а този Корнъл има къса и права рижа коса.
Момчето не отговори веднага. То сложи ръка на челото си, поклати глава, отстъпи крачка назад и каза с глас, в който звучеше несигурност:
— Това е вярно! Наистина лицето е същото, но косата е съвсем друга.
— Сигурно го бъркаш, Фред. Някои хора страшно си приличат, а и черната коса не може да стане червена.
— Не, наистина не може — обади се старият Мисуриец, — но черната коса може да бъде остригана и да се сложи червена перука.
— Ах! Да не би това тук…? — попита Дрол, без да довърши изречението си.
— Разбира се! Аз не се полъгах от червената коса. Човекът, когото търся от толкова дълго време, убиецът на жена ми и децата ми, също имаше черна къдрава коса. Този негодник тук има червена коса, но аз твърдя, че той е убиецът. Сега носи перука.
— Не е възможно! — каза Дрол. — Не видяхте ли как го беше хванал индианецът за коса та, когато му отряза ушите? Ако имаше фалшива коса, той щеше да му я свали.
— Pshaw! Изработена е добре и е закрепена превъзходно. Ще ви го докажа веднага.
Корнъл лежеше на земята с вързани ръце и крака. От ушите му все още течеше кръв. Раните му сигурно го боляха много, обаче сега не му беше до тях. Цялото му внимание бе насочено към това, което се говореше. Ако досега погледът му изразяваше безнадежност, то изразът на лицето му изведнъж се промени. Страхът отстъпи място на надеждата, плахостта — на подигравката, отчаянието — на сигурността. Старият Мисуриец беше напълно убеден, че Корнъл носи перука. Той се изправи в седнало положение, хвана го за косата и я задърпа, за да свали перуката от главата му. За негово голямо учудване това не му се удаде. Косата си остана на мястото. Беше истинска.
— По дяволи те, подлецът има наистина собствена коса! — извика той изненадано и лицето му придоби толкова смаяно изражение, че другите сигурно биха се разсмели, ако положението не беше така сериозно.
По лицето на Корнъл се изписа подигравателна усмивка и той извика с глас, изпълнен с безкрайна злоба:
— Лъжец и клеветник! Къде е перуката? Много е лесно да обвиняваш един човек в престъпление само защото приличал на някой друг. Докажи че съм онзи, за когото ме мислиш!
Старият Мисуриец поглеждаше безпомощно ту към него, ту към Олд Файерхенд. Най-сетне рече на ловеца:
— Кажете ми, сър, какво мислите за тази работа! Онзи, за когото ви говоря, наистина имаше черна и къдрава коса, а този тук има права и рижа: И все пак бих се заклел хиляди пъти, че е той! Не е възможно да ме лъжат очите.
— И все пак твърде е възможно да се лъжеш — отвърна ловецът. — Изглежда, има някаква прилика, която ви заблуждава.
— Тогава не бива вече да се доверявам на добрите си стари очи!
— Отваряй ги по-хубаво! — обади се Корнъл подигравателно. — Да ме вземат дяволи те, ако съм чувал, че някъде била убита майка с двамата и сина. или както казваш ти, че били пребити с тояги!
— Но нали ме познаваш! Сам ми го каза преди малко!
— Нима предположението, че някъде съм те виждал веднъж, доказва, че съм човекът, когото търсиш? А и момчето се припознава в мене. Очевидно онзи, за когото говори то, и твоят човек, са едно и също лице, но аз нито познавам това момче, нито…
Той внезапно прекъсна думите си, като че ли нещо го бе стреснало или учудило, но мигновено се съвзе и продължи в същия тон:
— … нито пък съм го виждал някога. Е добре, обвиняваш е ме! Но са необходими и доказателства, ако искате да ме осъдите и линчувате само заради една случайна прилика, вие сте просто убийци, което смятам, че е недопустимо поне за един Олд Файерхенд, на чиято закрила единствено разчитам.
Кратката пауза, която направи Корнъл, си имаше своята причина. Той седеше близо до труповете. Докато лежеше, главата му беше положена върху един от тях. След като Мисуриеца го изправи да седи, вдървеният безжизнен труп се бе леко отърколил. Това движение бе съвсем естествено за всички, защото при ставането на Червения Бринкли трупът загуби опорната си точка. Сега той се намираше непосредствено зад Корнъл, и то в сянка, понеже последният беше седнал срещу огъня. Но трупът съвсем не беше труп, този човек дори не бе ранен. Беше от онези, които Олд Файерхенд повали с приклада си. Кръвта на убитите му другари го изцапала и изглеждаше, сякаш самият той е улучен. Когато дойде в съзнание, той се видя сред мъртъвците, чиито джобове току-що бяха изпразнени, а оръжието им иззето. Поиска му се да скочи и избяга, още повече че забеляза само четирима неприятели, но не му се щеше да скача в реката, а пък от другата страна се дочуваха вече виковете на приближаващите рафтъри. Затова реши да изчака удобен момент. Той незабелязано скри ножа в ръкава си. В този миг до него се приближи Мисуриеца, обърна го насам-натам и го помисли за умрял. Извади всичко от джобовете и пояса му и го завлече до мястото, където събираха труповете.