— Затова и не се церемоня много — отвърна той. — Ако вие сте застреляли вчера някакъв дивеч за вас и за мене, то аз пък ще застрелям днес или утре за трима ни.
— Тъй ли? А сигурен ли сте, милорд, че утре ще бъдем все още заедно?
— И утре, и още дълго време ще сме заедно. Да се обзаложим ли? Ако искате, мога да заложа десет долара пък и повече. Той посегна към парите си.
— Оставете банкнотите си на мястото, където са — отвърна Хъмпи. — Не искаме да се обзалагаме.
— Тогава седнете при мен! Ще ви обясня.
Те се настаниха на земята срещу него. Той отново ги изгледа изпитателно и каза:
— Пътувах по Арканзас и слязох в Мълвейн. Там се опитах да наема един или двама водачи. Но всички се оказаха негодници. Тръгнах сам, като си казах, че човек може да намери истински прерийни ловци само в прерията. Сега ви срещнах и ми харесахте. Ще тръгнете ли с мене за Фриско?
— Ама Така си ги приказвате, сякаш след един ден пътуване сме там.
— Пътуването си е пътуване. Дали ще трае ден, или година, ми е все едно.
— Хмм. Добре. А имате ли представа какво може да ви се случи по пътя?
— Надявам се да разбера.
— Без такива пожелания. Впрочем и без това няма как да ви придружим. Не сме така богати като вас, живеем от лов и не можем да си позволим неколкомесечно отклонение към Фриско.
— Аз ще ви плащам!
— Тъй ли? Е, тогава можем да пообсъдим тази работа.
— Умеете ли да стреляте?
Гърбавият хвърли към лорда полусъжалителен поглед и отговори:
— Дали може да стреля един прериен ловец! Това е още по-нелепо от въпроса дали вълкът може да яде. И двете неща са така естествени, както и гърбицата ми.
— Все пак бих искал да ви изпитам. Можете ли да свалите онези два лешояда горе?
Хъмпи измери на око височината, където се рееха двете птици, и отвърна:
— Защо не? Наистина за вас туй е невъзможно с тези парадни пушки. — Той посочи към коня на лорда. Пушките висяха все още край стремената. Бяха тъй излъскани, че изглеждаха като нови. А това ужасява всеки уестман.
— Тогава стреляй! — заповяда лордът, без да обърне внимание на последната забележка на гърбавия.
Дребният ловец стана, вдигна пушката си, прицели се бързо и натисна спусъка. Всички видяха, че един от лешоядите беше ударен. той размаха бързо криле, опита се да се задържи във въздуха, но напразно. Беше принуден да се спусне, отначало по-бавно, а после все по-бързо. Най-сетне полетя надолу с прибрани криле и тупна на земята като тежка буца пръст.
— Е, милорд, какво ще кажете? — попита стрелецът.
— Не беше лошо — гласеше безразличният отговор.
— Какво? Само «не беше лошо» ли? Ами я си помислете на каква височина летеше, а куршумът ми попадна право в сърцето му, защото още във въздуха умря! Всеки познавач би нарекъл този изстрел майсторски.
— Well, а сега другия! — кимна лордът на дългия ловец, без да отговори на упрека на гърбавия. Чичо Гънстик се надигна непохватно от земята, подпря се с лявата ръка на своята дълга карабина, вдигна десницата си във въздуха като някой декламатор, отправи поглед към небето, където летеше другият лешояд, и заговори с патетичен глас:
Рей се орелът в простора небесен, лети над реки и скали безсловесен; страстно копней за аромата на мърша, но ще му бързо живота аз свърша!
Докато изричаше тези рими, позата му беше вдървена и непохватна като на някое чучело. Досега той не беше продумал нито една дума и затова смяташе, че тази великолепна поема ще направи толкова по-силно впечатление. Поне той си мислеше така. Ето защо, след като свали вдигнатата си ръка, Гънстик се обърна към лорда и го изгледа в гордо очакване. От доста време лицето на англичанина отново беше придобило глупаво изражение. Сега то имаше такъв вид, сякаш по него смехът и плачът се бореха помежду си.
— Слушахте ли добре, милорд? — попита гърбавият. — Да, Чичо Гънстик си го бива. Бил е артист, а и досега си е останал поет. Иначе дума не продумва, но отвори ли си устата, проговорва с езика на ангелите, тоест в рими.
— Well! — кимна англичанинът. — Дали говори в рими, или бръщолеви глупости, си е лично негова работа, а не моя. Но дали може да стреля?
Дългият поет направи гримаса, при което устата му достигна до дясното ухо и махна широко с ръка, което трябваше да изрази презрението му. После вдигна карабината си, за да се прицели, но скоро я свали. Беше пропуснал удобния момент, понеже по време на поетичните му излияния женският лешояд, изплашен от смъртта на мъжкия, реши да избяга. Птицата се беше отдалечила значително.
— Не е възможно вече да бъде улучен — каза Хъмпи. — Не си ли на същото мнение, Чичо?