— Но аз не ви познавам!
— Възможно, защото сте ме виждали само отдалече. Момчета, този тарикат ни пречи, дори ми се струва, че се е съюзил с индианеца. Да го смъкнем от хълма!
Той се прицели в малката фигура и натисна спусъка. Бил веднага падна в тревата като подкосен от куршум.
— Heigh-day, добър изстрел! — извика човекът. — А сега остана само Гън…
Той не можа да довърши изречението си. Бил се беше хвърлил нарочно на земята, за да не бъде ударен от куршумите; сега от двете цеви на пушката му изскочиха пламъчета, а веднага след това изтрещяха и пушките на другите трима. Петимата трампове паднаха от конете си на земята, а четиримата победители слязоха от височините в падината, за да попречат на конете да се разбягат. Претърсиха трамповете.
— Добре си свършихме работата — каза Бил, — нито един изстрел не е отишъл на вятъра. Смъртта им е настъпила веднага.
Вождът на осагите разгледа двамата убити от него, в чиито чела се беше целил. Погледна малките дупки от куршумите непосредствено над основата на носа и се обърна към лорда:
— Пушката на моя брат има доста малък калибър, но тя е превъзходно оръжие, на което може да се разчита.
— И аз мисля така — кимна англичанинът. — Поръчах си двете пушки специално за прерията.
— Нека моят брат ми продаде тази пушка. Ще му дам сто боброви кожи за нея.
— Не я продавам!
— И за двеста ли няма да я продаде?
— Не, ако ще бобровите кожи да са десет пъти по-големи от кожата на слон.
— Тогава аз ще му предложа най-голямата цена, каквато изобщо е възможна — срещу тази пушка ще дам най-добрия жребец на осагите!
По лицето му си личеше, че предложената от него цена е нещо невиждано, но лордът поклати глава и отвърна:
— Лорд Кестълпул никога не разменя и не продава. Какво ще правя с твоя кон, когато моят има поне същите чудесни качества като него?
— В цялата савана няма по-хубав кон от моя. Но понеже не искам да принуждавам моя бледолик брат да продаде пушката си, аз му я връщам. При убитите има предостатъчно оръжие.
Той му върна пушката, но по лицето му се четеше голямо разочарование. От убитите взеха всички полезни вещи. Докато претърсваха джобовете им. Бил рече:
— Този негодник каза, че ме познавал. Но аз не мога да си спомня да съм го виждал някога. Няма значение! Кой знае колко злодеяния предотвратиха нашите куршуми. Сега вождът ще получи и един кон, а ни остават още четири — тъкмо колкото ни трябват за осагите, които искаме да освободим.
— Веднага ли тръгваме към трамповете? — попита англичанинът.
— Разбира се! Познавам местността и знам, че не можем да пристигнем в Осаге-нук, преди да настъпи вечерта, тъй като и без това не бива да се движим по най-правия път, а ще опишем дъга, която ще ни отведе в гората зад трамповете.
— А труповете?
— Ще ги оставим тук. Или имате желание да погребем тези негодници, да им построим мавзолей, а? Нека лешоядите и койотите ги погребат в стомасите си. Не заслужават по-добра участ!
Тези думи навярно могат да се нарекат жестоки, нехристиянски, но нежността и чувствителността в Дивия запад изглеждат по иначе. В онези места, където наоколо те заплашват смърт и гибел, много често се виждаш принуден да се съобразяваш преди всичко със самия себе си и да избягваш онова, което би могло да застраши личната ти сигурност.
Навързаха свободните коне един зад друг, яхнаха конете си и препуснаха, отначало право на север, за да завият по-късно на изток. Вождът яздеше пред всички. Целия следобед препускаха през откритата вълниста прерия. Когато слънцето се канеше да залезе, в далечината се показа тъмна ивица гора и осагът каза:
— Това е краят на гората. В началото й тревистата прерия се вдава навътре и образува ъгъла на мястото, наречено от нас «Място на убийството», където се намират гробовете на нашите убити съплеменници. Щом влезем в гората, ще ни е необходим само четвърт час, за да достигнем до лагера на трамповете.
Тогава Бил спря коня си, слезе и седна в тревата, без да каже нито дума. Чичото и индианецът последваха примера му, сякаш се разбираше от само себе си. Накрая и англичанинът слезе от коня си, но се осведоми:
— Мисля, че не бива да губим време. Как ще освободим осагите, ако седнем тук и скръстим ръце в скута си?
— Грешите много, сър — отвърна гърбавият. — Да не мислите, че трамповете ще останат да седят спокойно в лагера си?
— Едва ли!
— Сигурно не! Трябва да ядат и ще отидат на лов. Те са се пръснали из гората. А там, където ще влезем в гората, тя е широка само четвърт час и е лесно да се предположи, че тъкмо там ще има хора, които могат да ни забележат. Тъй че се налага да чакаме тук търпеливо, докато се стъмни, след това тези разбойници ще се приберат в лагера си, а ние ще достигнем гората незабелязано. Сега ясно ли ви е?