— Моят брат има винаги най-добрата идея, но Бътлър не е в своя вигвам.
— Не е ли? — попита Олд Файерхенд изненадан.
— Не. Когато отивах към Осаге-нук, минах покрай фермата и се отбих, за да се видя с моя бял брат Бътлър. Но не го заварих в къщи. Неговият далечен брат с дъщеря си му беше дошъл на гости и тримата бяха отишли до форт Дожд, за да купят дрехи за бялото момиче.
— Значи зет му е пристигнал вече! Знаеш ли колко време ще остане Бътлър във форт Дожд?
— Още няколко дни.
— Ти кога беше във фермата?
— Завчера сутринта.
— Тогава непременно трябва да отида във фермата — извика Олд Файерхенд и скочи на крака. — Колко време ще ти е необходимо, докато събереш твоите осаги?
— Ако тръгна веднага, ще можем да бъдем във фермата утре около полунощ.
— Късно, много е късно! Сега осагите в приятелски отношения ли са със шайените и арапахите? (свободолюбиви северноамерикански племена, участвали в битката при Литъл Бигхорн (1876 г.), останки от които, живеят сега в штатите Монтана и Оклъхома. Б. пр.)
— Да. Бойната секира е заровена между нас.
— Тези две племена живеят отвъд реката и оттук може да се стигне до тях за четири часа. Ще тръгне ли моят брат веднага, за да им съобщи моята молба?
Вождът не каза нищо, приближи се до коня си и скочи на седлото.
— Върви — продължи Олд Файерхенд — и кажи на вождовете м, че ги моля да дойдат при фермата на Бътлър с по сто воини колкото се може по-бързо.
Осагът цъкна с език, подкара коня си и след миг потъна в нощта. Лордът гледаше след него учудено. Нима можеше един такъв воин да се подчинява тъй безропотно и безпрекословно на човека в официалния костюм? Но ето че и той самият се метна на седлото си.
— Мешърс, не бива да губим нито минута — каза той. — Конете ни са наистина изморени, но все ще издържат до фермата. Напред!
Само след миг всички бяха готови. Огънят бе изгасен и ездачите тръгнаха на път.
Отначало се движеха бавно, после минаха в тръс, а когато очите свикнаха с тъмнината, препуснаха в галоп. Лордът се приближи до Бил и попита:
— Олд Файерхенд не може ли да сбърка пътя?
— Толкова, колкото и вождът на осагите. Някои твърдят, че можел да вижда през нощта като котка.
— А носи костюм, сякаш отива на прием. Странна птица!
— Потърпете, докато го видите в дрехите му от бизонска кожа. Тогава изглежда съвсем иначе.
— Е, и така не изглежда лошо. А каква беше всъщност тази жена, която ви нападна?
— Жена ли? Тази лейди е мъж.
— Да, но й викат леля!
— Само на шега, защото има писклив глас и се облича странно. Казва се Дрол и е много способен ловец, радва се на особено добро име. Но стига сме приказвали. При такава езда човек трябва да събира малкото си разсъдък.
Той имаше право. Олд Файерхенд яздеше начело като дявол и другите се носеха волю-неволю подир него със същата скорост. Лордът обичаше страстно бързата езда и нерядко беше рискувал живота си, но още не беше му се случвало да язди, както сега. Наоколо цареше непрогледна тъмнина, също като в неосветен тунел; човек имаше чувството, че животните се движат в безкрайна тъмна пещера, и въпреки всичко нито един кон не се спъна и не падна! Конете препускаха точно един след друг и всичко зависеше от Олд Файерхенд. Конят му не беше идвал още из тези места, а освен това беше най-обикновено животно, което той просто бе принуден да вземе, защото не бяха намерили по-добър. Лордът отново се изпълни с уважение към този човек.
Препускането продължи половин час, после цял, а след това с малки прекъсвания, та конете да имат възможност да поотдъхнат. Дъждът продължаваше да вали, но беше отслабнал дотолкова, че изобщо не правеше никакво впечатление на тези загрубели и закалени мъже. Изведнъж отпред се разнесе гласът на ловеца:
— Внимание, мешърс! Спускаме се надолу, а после минаваме през един брод. Но водата стига едва до коремите на конете.
Темпото беше намалено. Чу се плисък на вода и въпреки непрогледната тъмнина всички можеха да забележат фосфоресциращата повърхност на реката. Краката на ездачите се намокриха до глезените във вода, после се изкачиха на отсрещния бряг. След около минута спряха и лордът долови острия звън на камбана. Пред очите му тъмнината продължаваше да бъде все така непрогледна.
— Какво е това? Кой бие камбаната и къде се намираме? — попита той Хъмпи Бил.
— Намираме се пред вратите на Бътлъровата ферма — гласеше отговорът. — Ако конят ви направи още няколко крачки, ще можете да пипнете зида.
Залаяха кучета. Техният лай беше дълбок, мощен и груб, което подсказваше, че са доста големи. След това се разнесе глас: