— Кой е? Кой иска да влезе?
— Върна ли се вече мастър Бътлър? — попита Олд Файерхенд.
— Не.
— Тогава вземете ключа от госпожата и й кажете, че Олд Файерхенд е тук!
— Олд Файерхенд? Well, сър, ей сега. Госпожата не спи, пък и всички други са будни. Осагът мина оттук и ни каза, че ще дойдете скоро.
«Какви хора има тук! — помисли си лордът. — Значи вождът е препускал още по-бързо и от нас!»
След малко се чуха заповеди, които накараха кучетата да млъкнат, после се разнесе шумът от ключа в ключалката, тропотът от махането на големите дървени резета, скърцането на пантите и накрая лордът видя няколко фенера. Светлината им правеше тъмнината в огромния двор, чиито зидове не можеха да се видят, още по-непрогледна. Притичалите ратаи поеха конете от ездачите, а гостите бяха въведени във висока къща с мрачен вид. Една слугиня помоли Олд Файерхенд да се качи горе при госпожата. Останалите бяха поканени в голяма опушена стая на партера, от чийто таван висеше тежка газена лампа. Наоколо имаше няколко маси с пейки и столове, където мъжете се настаниха. По масите бяха поставени различни неща за ядене, бутилки и чаши — последица от съобщението на вожда за приближаващата се група ездачи.
Рафтърите и осагите насядаха на две дълги маси и веднага започнаха да се хранят юнашки; уестманът не обича излишното многословие. И лордът седна, като направи знак на Хъмпи Бил и Чичо Гънстик да заемат място от двете му страни; към тях се присъединиха Леля Дрол с Фред Енгел и Черния Том, а накрая при тях седна и Блентър, старият Мисуриец. Започна се такова ядене и пиене, на което би завидял всеки. Лордът, изглежда, беше дошъл до старата мъдрост, че когато се намираш между вълци, трябва да виеш с тях, беше се отказал от всички свои съсловни предразсъдъци и се държеше ни по-зле, ни по-добре от хората около себе си.
Малко по-късно се появи Олд Файерхенд заедно с господарката на дома, която поздрави гостите си най-сърдечно. Олд Файерхенд им съобщи, че ще трябва да си отпочинат през останалата част от нощта, за да могат на сутринта бодри да застанат по местата си; засега били достатъчни ратаите и каубоите, с чиято помощ той щял да вземе необходимите мерки.
Лордът не можеше да откъсне погледа си от него, защото междувременно прочутият ловец беше облякъл ловните си дрехи. Кожените, украсени отстрани с ресни панталони, които достигаха до колената му, бяха богато украсени с извезани фигури, а краищата им — прибрани във високи ловджийски ботуши, стигащи над колената му; жилетката, която носеше, беше от мека, бяла, добре ощавена сърнешка кожа, късото ловджийско яке бе от еленова кожа, а върху него носеше здрава връхна дреха от кожата на бизонов корем. Яката му фигура бе опасана от широк кожен колан, където бяха затъкнати ножът и револверите му, а на главата му имаше шапка от боброва кожа с широка периферия, украсена в задната си част с полюляваща се боброва опашка. Около врата му висяха нанизани на шнур зъби от сива мечка и лулата на мира, чиято глава бе майсторски изваяна от свещена глина (глинените находища по границата между щатите Дакота и Минесота се считали от индианците за свещени. Б. пр.). Всички шевове на връхната му дреха бяха украсени с нокти на гризли (сива мечка — най-опасният хищник на американския континент. Б. пр.) и понеже човек като Олд Файерхенд никога не би се накичил с чужди трофеи, то от това негово украшение, както и от наниза около врата му може да се разбере колко много от тези страшни животни бяха станали жертва на сигурния му изстрел или на силната му десница. След като ловецът отново се отдалечи с жената на фермера, англичанинът се обърна към другите:
— Сега вече на драго сърце ще вярвам на всичко, което се разказва за него. Той е истински гигант!
— Pshaw! — отвърна Дрол. — Един уестман не бива да бъде преценяван само по фигурата му, духът има далеч по-голяма стойност. Твърде рядко явление е такива великани да притежават и смелост. У него тези неща са наистина съчетани. Но Олд Шетърхенд не е нито толкова висок, нито толкова широкоплещест. А Винету, апачът, е още по-строен. Но и двамата могат да се мерят във всяко отношение с него.
— Също и по физическа сила ли?
— Да. Мускулите на уестмана постепенно добиват твърдостта на стомана, а сухожилията му стават като желязо, дори и да няма фигурата на някой великан.
— Тогава сигурно и вие сте от желязо и стомана, мастър Дрол? В гласа на англичанина можеше да се долови лека ирония, но ниският Дрол отвърна дружелюбно усмихнат:
— Искате ли да се убедите, сър?
— Йес. С най-голямо удоволствие.
— Но ми се струва, че се съмнявате, така ли е?