— Разбира се! Хем леля, хем стоманени мускули и жили! Да се обзаложим ли?
— На какво и как?
— Да се обзаложим кой от нас двамата е по-силен.
— Защо не?
Най-после англичанинът беше намерил човек, който не отхвърли предложението му за обзалагане. Той скочи зарадван и извика:
— Но, Лельо Дрол, аз съм побеждавал хора, които трябва да се наведат, за да ви погледнат в очите! Наистина ли поемате риска?
— Разбира се!
— На пет долара?
— Well.
— Ще ви дам назаем.
— Благодаря! Дрол никога не взема назаем.
— Значи имате пари!
— Несъмнено ще стигнат за сумата, която бихте могли да спечелите, сър.
— А на десет долара?
— Може.
— Или двадесет?
— Защо не!
— А може би дори и на петдесет? — извика лордът безкрайно зарадван.
— Съгласен! Но нека стигнем дотук, защото не искам да ви взема всичките пари, сър.
— Как? Какво? Да вземете на лорд Кестълпул всичките пари! Полудяхте ли, Лельо? Пригответе парите! Ето моите петдесет долара.
Той придърпа напред едната чантичка, измъкна от нея десет банкноти по пет долара и ги сложи на масата. Дрол бръкна с ръка в един от висящите ръкави на «спалния си чувал» и измъкна торбичка. Когато я отвори, се оказа, че е пълна само със златни зърна с големина на лешник. Той постави пет от тях на масата, прибра торбичката и каза:
— Милорд, вие имате хартия, нали? Пфу! А Леля Дрол работи само с чисто злато. Тези златни зърна имат по-голяма стойност от петдесет долара. Сега можем да започваме, но как?
— Ще ми покажете нещо, а аз после ще го повторя, след това ще си разменим ролите.
— Не. Аз съм само една леля, а вие сте лорд. Следователно вие ще започнете пръв.
— Добре! Дръжте се здраво и се отбранявайте, ще ви вдигна на масата!
— Опитайте се де!
Дрол застана със широко разтворени крака, а лордът го сграбчи за кръста, за да го вдигне, ала краката на Лелята не се отделяха от пода дори на сантиметър. Сякаш Дрол беше от олово. Англичанинът напразно се мъчеше да направи нещо и накрая трябваше да признае, че не е в състояние да изпълни намерението си, но се утеши с думите:
— Щом аз не можах да ви вдигна, то вие пък съвсем няма да можете да ме помръднете.
— Да видим — засмя се Дрол и хвърли поглед към тавана, където точно над масата беше забита дебела желязна кука за окачване на втора газена лампа. Другите, които забелязаха този поглед, познаваха веселия характер на Дрол и знаеха, че разполага с необикновена физическа сила. Сега те започнаха тайно да се побутват.
— Хайде, започвайте! — обади се нетърпеливо лордът.
— Значи само вдигане до масата? — попита Дрол.
— Да не би да искате да ме вдигнете още по-нависоко?
— Толкова високо, колкото е възможно тук. Внимавайте, сър! Въпреки неудобното си облекло Дрол се озова с един скок на масата и хвана лорда под мишниците. Последният полетя бързо нагоре, високо над масата, и секунда след това висеше окачен за колана си на споменатата кука. Дрол скочи на земята и попита усмихнато:
— Е, вдигнах ли ви, сър?
Англичанинът размахваше около себе си крака и ръце и викаше:
— Небеса, къде съм! Woe to me (горко ми, тежко ми! Б. пр.), на тавана! Свалете ме, свалете ме! Ако куката поддаде ще си счупя главата!
— Първо кажете кой спечели облога!
— Вие, разбира се, че вие!
— А какво става с втората част от облога, в която трябваше аз да ви покажа нещо?
— Опрощавам ви я. Сега ме свалете! Бързо, бързо!
— Дрол се качи отново на масата, хвана англичанина с две ръце през кръста, повдигна го нагоре, за да освободи колана му от куката и го свали първо до себе си на масата, а после и на пода. След това скочи до него, сложи ръка на рамото му и попита:
— Е, сър, хареса ли ви Лелята?
— Much how much, too much! — (много, колко много, страшно много!) — отвърна лордът, загубил всякаква самоувереност.
— Тогава старата хартия да върви в чувала! — Той пъхна банкнотите и златните зърна в торбичката и продължи хитро усмихнат: — И моля ви, милорд, ако искате да се обзалагате, обърнете се пак към мене! Никога няма да ви откажа.
Лордът, седна отново, опипа си ръцете, краката и кръста, за да се убеди дали някоя част от тялото му не е пострадала, и след това разбра, че се намира в много добро състояние, подаде ръка на Лелята и се усмихна доволен.
— Великолепен облог! Нали? Все пак тези уестмани са прекрасни момчета! Човек трябва да има само правилно отношение към тях!
— Но ми се струва, че в случая аз бях онзи, който избра правилно отношение към вас, сър!
— И това е вярно! Вие сте голям юначага. Лельо! Започвам да се интересувам за вас. Чух, че сте немец. Какъв човек беше баща ви и защо дойдохте в Съединените щати?