— Дълбок ли е?
— Водата достига почти до гърдите.
— А открит ли е отворът му към реката?
— О не, нали трябва да остане скрит за всеки неприятел; на това място брегът е обрасъл с гъсти храсти и пълзящи растения.
Дрол нямаше никакви определени планове, когато разпитваше така подробно за канала, но това, което научи, по-късно щеше да му бъде от голяма полза.
Масите, столовете-и пейките, на които вечерта бяха вечеряли, сега бяха изнесени на двора, за да могат да закусят на открито. После събраха на куп всички оръжия и муниции, каквито имаше във фермата.
След това Олд Файерхенд заедно с госпожа Бътлър седна на платформата на сградата и отправи поглед на юг, откъдето трябваше да се зададат очакваните индианци. Най-сетне, вече беше превалило пладне, се зададе една много дълга редица от червенокожи фигури, които се движеха една зад друга в индианска нишка; бяха очакваните индианци, а най-отпред яздеше Доброто слънце.
Докато влизаха през портата, Олд Файерхенд преброи над двеста воини. За съжаление много малко от тях бяха въоръжени добре. Повечето нямаха дори коне, а и онези, които притежаваха коне, бяха отказали да ги вземат със себе си; предпочитаха да изложат себе си на опасността да бъдат ранени или убити, отколкото конете си. Олд Файерхенд разпредели тези някога толкова горди, а сега така западнали индианци на две групи; по-малката група щеше да остане във фермата, а останалите под предводителството на Доброто слънце трябваше да заемат позиции откъм границата със съседа, на чиито пасища се намираше откараният там добитък. Тези хора имаха задачата да отблъснат вероятните опити на трамповете да нахлуят във владението на съседите. За да повишат вниманието им и да поощрят смелостта им, беше обявена награда за всеки убит трамп; след това вождът потегли със своя отряд.
Сега във фермата се намираха над петдесет индианци, двадесет рафтъри и четиримата уестмани. Не бяха кой знае колко хора в сравнение с големия брой трампове, но един ловец или рафтър струваше сигурно колкото няколко трампа, а не трябваше да се забравя и закрилата, предлагана от зидовете и къщата. Беше голямо щастие, че госпожа Бътлър посрещна опасността сравнително спокойно. И през ум не й минаваше да обърква хората си с вайкания; напротив, тя ги събра около себе си и им обеща съответно възнаграждение, ако се държат самоотвержено. Това бяха около двадесетина ратаи, които умееха да си служат с оръжие и на които Олд Файерхенд несъмнено можеше да разчита.
След като бяха приключени всички приготовления, ловецът, госпожа Бътлър и англичанинът отново се настаниха на платформата. Олд Файерхенд държеше в ръка огромния далекоглед на лорда и претърсваше внимателно онази част от хоризонта, откъдето трябваше да се появят трамповете. След дълго напрегнато взиране той откри най-сетне три фигури, които се движеха към фермата, но не на коне, а пеша.
— Може би са разузнавачи — обади се Олд Файерхенд, — които ще се помъчат да влязат във фермата.
— За това е необходима смелост, каквато тези хора не притежават — отбеляза лордът.
— Каква смелост е нужна тук? Изпращат трима души, които никой не познава; ще влязат във фермата под някакъв предлог, кой би могъл да им стори нещо лошо? Нека слезем на първия етаж, за да не ни забележат на покрива. Ще можем спокойно да ги наблюдаваме с далекогледа през прозореца.
Конете се намираха зад постройката, така че не можеха да бъдат забелязани. Всички защитници на фермата побързаха да се скрият. Ако влезеха в двора, тримата трампове трябваше да останат с впечатлението, че фермата не разполага с достатъчно хора за защита.
Тримата бяха прекосили с мъка брода, където бяха издигнати няколко препятствия, и очевидно това ги учуди. Приближиха се бавно и Олд Файерхенд забеляза как един от тях повдигна другия, за да може да надникне в двора през една от амбразурите. Ловецът бързо слезе на двора. Скоро камбаната зазвъня; той се отправи към вратата и попита какво желаят.
— Фермерът в къщи ли е? — попита един глас.
— Не, замина — отвърна той.
— Искаме да питаме дали има работа за нас. Не му ли трябва каубой или ратай?
— Не.
— Тогава ще помолим поне да хапнем нещо. Идваме отдалече и сме гладни. Моля, пуснете ни!
Последните думи бяха изречени много жалостиво. Из целия Запад едва ли ще намерите фермер, който да изпъди някой гладен човек. При всички нецивилизовани народи, както и из онези краища, където няма хотели и странноприемници, цари хубавият обичай на гостоприемството; същото се отнася и за Далечния запад. И така тримата бяха пуснати и след като портата беше отново заключена, посочиха им къде да седнат пред къщата. Но това сякаш не им допадна съвсем. Мъчеха се да изглеждат непринудени, но не беше трудно да се забележи, че изучаваха сградата и околността й с изпитателни погледи, като се споглеждаха многозначително. Единият от тях каза: