Вратата беше отворена тихо, а после изобщо не я заключиха, за да могат в случай на нужда да я отворят веднага. Но при нея остана на пост един ратай, който трябваше незабавно да я заключи и подлости, ако наблизо се мернеха трампове. Другите ратаи заедно с прислужниците застанаха край стената срещу реката, за да могат да отблъснат според силите си очакваното нападение.
Рафтърите, под ръководството на Олд Файерхенд, описаха най-напред дъга на север, за да не попаднат в светлината на огъня; след това обаче, когато достигнаха реката, започнаха пълзешком да се връщат в южна посока, докато предположиха, че са се приближили вече достатъчно близо до трамповете. Олд Файерхенд продължи да пълзи напред сам и скоро острото му зрение различи в тъмнината налягалите в полукръг бандити; сега той знаеше в каква посока трябва да започне нападението и се върна при своите хора, за да чака сигнала, уговорен с групата на Дрол.
А междувременно тримата бяха вече извървели канала, чиято вода не беше чак толкова студена, че да им създаде затруднения. Близо до устието на канала се намираше малката лодка, завързана на желязна кука. В нея имаше две гребла. Чичото изгаси фенера и го окачи на куката, после Дрол им нареди да останат на това място и да го чакат, докато разгледа околността. След около четвърт час той се завърна.
— Какво е положението? — попита Бил със затаен дъх.
— Не беше лесна работа — отвърна Лелята. — Водата няма да ни попречи, защото и навън е не по-дълбока, отколкото тук, но между дърветата и храстите цари такава тъмнина, че и аз бях затруднен. Абсолютно нищо не се вижда и бях принуден да намирам пътя пипнешком.
— Но в посока към нашите огньове предметите сигурно се различават доста добре!
— Да, но не и откъм водата, а от брега, защото той се намира по-високо. Трамповете са се настанили в полукръг, чийто диаметър е самата река, а пленниците се намират в този полукръг, недалече от водата. Пази ги един трамп, който не сваля поглед от тях. Ще трябва да го очистим — няма да заплачем за него!
— Значи вече планът ви е готов?
— Да. Съвсем не е нужно пленниците да влизат във водата, ще закараме лодката при тях.
— Ще я забележат, защото очертанията й ще се открояват сред фосфоресциращата водна повърхност.
— Няма никакво фосфоресциране! Водата се е размътила от вчерашния дъжд толкова много, че особено под дърветата до брега не може да се различи от сушата. И така, ще закараме лодката дотам и ще я завържем; вие ще останете до лодката във водата, а аз ще изляза на брега сам, за да очистя пазача и да прережа ремъците на пленниците. После ще ги доведа тук, те ще се качат в лодката и ще я откарат в канала, където ще бъдат в безопасност. А ние тримата ще се настаним удобно на техните места. След това ще дадем сигнала — вик на лешояд — и танцът веднага ще започне. Съгласни ли сте?
— Well, по-добре не може да бъде скроено.
— Чичо, какво ще кажеш?
— Тоз фамозен номер с вас ще изпълниме завчас! — отвърна запитаният по своя поетичен начин.
— Добре, тогава напред!
Отвързаха лодката и я избутаха от канала в реката. Дрол ги водеше. Така се придвижваха напред близо до брега, бавно и предпазливо, докато Дрол се спря. Другите двама видяха, че завързва лодката.
— Стигнахме — прошепна той, а сега ме чакайте да се върна! На това място брегът не беше висок. Той се покатери тихо по него. Зад храстите, край двата ъгъла на зида, се виждаха да горят два огъня, на чийто фон очертанията на предметите се забелязваха сравнително добре. На не повече от десетина метра от брега седяха четири фигури — пленниците с техния пазач. Зад тях Дрол успя да различи трамповете, които си почиваха във всевъзможни пози. Той продължи да пълзи, без да изпуска пушката си, докато се озова зад поста. Едва сега остави карабината на земята и изтегли ножа си. Трампът трябваше да умре, без да издаде никакъв звук. Дрол се поизправи, приготви се за скок и изведнъж се хвърли върху трампа, като с лявата си ръка го сграбчи за гърлото, а с дясната заби острието на ножа си в гърба му толкова точно и умело, че прониза сърцето му. Веднага след това отново се прилепи към земята и придърпа тялото на трампа до себе си. Всичко стана тъй бързо, че пленниците не можаха да забележат нищо. Едва след известно време момичето каза:
— Татко, пазача ни го няма!
— Така ли? Ха, вярно, това ме учудва; ти стой спокойно, изглежда, искат да ни изпитат.