— Огън!
Отдясно затрещяха карабините на рафтърите, приближили се толкова много, че всеки от тях можеше да се прицели в един определен човек. След това отляво проехтя острият, разкъсващ нервите боен вик на индианците, които отначало изпратиха дъжд от стрели върху трамповете, а после се нахвърлиха върху тях с томахавки в ръка.
— А сега и ние! — заповяда Дрол. — Първо стреляме, а после с прикладите по главите!
Разигра се една истинска сцена от Дивия запад. Трамповете се бяха чувствали толкова сигурни, че внезапното нападение ги скова от страх. Отначало те се скупчиха изплашени на едно място, без да се отбраняват, също като зайци, над които се е разнесъл шумът от орлови криле; после, след като нападателите се намериха сред тях и заработиха с приклади, томахавки, револвери и ловджийски ножове, вцепенението им ги напусна и те започнаха да се защищават. Не бяха в състояние да преброят противниците си; на слабата светлина на огньовете техният брой им се струваше двойно и тройно по-голям. Това засили паниката сред тях и бягството им се стори единственият останал път за спасение.
— Бягайте, бягайте към конете! — разнесе се вик или по-скоро рев от нечие гърло.
— Това е Корнъл! — извика Дрол. — Хвърлете се отгоре му! Не го оставяйте да избяга!
Той се затича към мястото, откъдето се беше разнесъл викът. Последваха и други, ала напразно. Червения Бринкли бе излязъл достатъчно умен, за да се скрие веднага в храстите. Той се запромъква като змия от храст на храст, придържайки се винаги към най-тъмните места, тъй че никой не можа да го види. Победителите се стараеха, доколкото беше възможно, да изпускат по-малко трампове, но броят им бе толкова голям, че въпреки всичко лесно им се удаде да направят пробив; още повече в случая постъпиха умно, като не се разпръснаха. Оцелелите успяха да избягат в северна посока.
— След тях, не ги изпускайте! — заповяда Олд Файерхенд. — Не им давайте да си отдъхнат!
Той се надяваше заедно с трамповете да достигне мястото, където бяха конете им, но скоро това се оказа невъзможно. Колкото повече се отдалечаваха от фермата, толкова повече отслабваше светлината на огньовете и накрая се намериха сред такава тъмнина, че вече не можеха да различават враговете от приятелите. Дори се случи някои от преследвачите да се счепкат помежду си, това забавяше преследването. Олд Файерхенд се видя принуден да събере хората си; изминаха няколко минути докато дойдат всички, а това даде на бегълците такава преднина, която не можеше да бъде наваксана. Наистина те се опитаха да продължат в същата посока, но скоро чуха подигравателните крясъци на трамповете и тропота на много препускащи коне, което им показа, че по-нататъшните им усилия са напразни.
— Връщаме се! — нареди Олд Файерхенд. — Остава ни само да попречим на ранените да се скрият и да ни избягат.
Тази грижа беше съвсем излишна. Индианците не бяха участвали в преследването. Силното им желание да се сдобият със скалпове на бели ги беше накарало да останат на полесражението, бяха претърсили най-старателно всички храсталаци до реката, за да убият и скалпират всеки останал жив трамп. След като на светлината на факлите бяха преброени труповете, оказа се, че заедно с убитите през деня се падат по два трупа на всеки от победителите — ужасна цифра! Въпреки това броят на избягалите беше толкова значителен, че победителите можеха да се поздравят с бягството им.
Елен беше, разбира се, измъкната веднага от нейното скривалище. Младото момиче не бе изпитало особен страх и изобщо, откакто беше попаднало в плен, се бе държало учудващо спокойно и благоразумно. Когато Олд Файерхенд научи това, каза на баща й:
— Досега мислех, че ще рискуваме много, ако вземем Елен с нас до Сребърното езеро, но вече нямам нищо против, защото съм убеден, че няма да ни създава особени грижи.
Тъй като не можеше да се очаква никакво връщане на трамповете, то победителите и особено индианците посветиха остатъка от нощта на радостта от победата. Индианците получиха две крави, които бяха заклани, разсечени и скоро около огньовете се разнесе силният мирис на печено месо. После беше разпределена плячката. Оръжията на убитите и всички предмети, които бяха намерени у тях, бяха дадени на червенокожите. Това обстоятелство ги изпълни с огромна радост. Държаха се дълги речи, бяха изпълнени бойни и други танци. Едва когато утрото настъпи, шумът утихна. Заглъхнаха радостните крясъци и индианците се загърнаха в одеялата си, за да поспят най-после.