Рафтърите постъпиха иначе. За щастие нямаше убити между тях, но неколцина бяха ранени. Олд Файерхенд имаше намерение още на зазоряване да поеме по следите на трамповете, за да разбере в каква посока бяха потеглили. Затова всички си легнаха да спят веднага; в уреченото време трябваше да бъдат бодри и с възстановени сили. На сутринта следата бе намерена и видяха, че води обратно към Осаге-нук. Последваха я дотам, ала когато пристигнаха, завариха мястото празно. Олд Файерхенд внимателно претърси околността. Оказа се, че междувременно са се събрали нови групи трампове; бегълците се бяха присъединили към тях и незабавно бяха потеглили в северна посока. Те не подозираха, че Олд Файерхенд е запознат подробно с плана, който се канеха да осъществят.
Осма глава
Драма в прерията
Из прерията бавно и уморено крачеше един пешеходец — рядко явление из онези места, където и последният бедняк притежава кон. Беше много трудно да се определи към кое съсловие принадлежи този човек. Дрехите му бяха градски и много износени, а това му придаваше вид на миролюбив човек, но към този вид някак си не отиваше старата огромна, дълга пушка, която бе преметнал през рамо. Лицето му беше бледо, а страните му хлътнали — изглежда, вследствие на лишенията, съпътстващи подобно продължително странстване пеша.
Понякога се спираше, за да си почине, но надеждата да срещне хора отново го караше да напряга уморените си нозе. От дълго време той неспирно оглеждаше хоризонта, докато най-сетне очите-му пробляснаха радостно — далеч на хоризонта забеляза човек, също пешеходец, който се приближаваше откъм дясната му страна, тъй че двамата трябваше да се срещнат. Това придаде нова сила на краката му; той закрачи широко и бързо и скоро видя, че другият го забеляза, защото се спря, за да го изчака.
Другият човек беше облечен извънредно странно. Носеше син фрак с права червена яка и жълти копчета, три четвърти панталони от червено кадифе й високи ботуши с обърнати маншети от жълта кожа. Около врата му беше увита синя копринена кърпа, завързана отпред на голяма широка двойна джувка, покриваща целите му гърди. Широкопола сламена шапка предпазваше главата му от слънцето. Около врата и пред гърдите му минаваше ремък, на който беше закрепено сандъче от полирано дърво. Мъжът беше висок и мършав, слабото му гладко избръснато лице имаше остри черти. Който видеше тези черти и погледнеше в малките хитри очи, щеше веднага да познае, че има пред себе си истински янки, и то един янки от онзи сорт хора, които бяха станали пословични със своята хитрост и лукавство.
Когато двамата се приближиха дотолкова, че можеха да се чуят, притежателят на сандъчето повдигна леко шапката си и поздрави другия:
— Good day, приятелю! Откъде идвате?
— От Кинсли — отвърна запитаният, като посочи с ръка зад гърба си, — а вие?
— Идвам от къде ли не. Последното място, където бях, е фермата, останала зад мене.
— А накъде отивате?
— Накъде ли не. Най-напред отивам във фермата, която се намира пред нас.
— Има ли ферма пред нас?
— Да. Ще я достигнем след не повече от половин час.
— Слава богу! Не бих могъл да издържа повече. Той изрече последните думи с дълбока въздишка. Беше се приближил съвсем и беше спрял. Виждаше се, че се олюлява.
— Не можете да издържите ли? Защо?
— От глад.
— По дяволите! От глад ли? Нима е възможно? Почакайте, мога да ви помогна. Я седнете тук върху сандъчето ми. Веднага ще получите нещо между зъбите си.
Той свали сандъчето, сложи непознатия да седне върху него, измъкна от вътрешния джоб на фрака си два огромни сандвича с масло, извади от предния си джоб голямо парче шунка и като подаде всичко това на изгладнелия човек, продължи:
— Хапнете си, приятелю! Не е кой знае какъв деликатес, но ще задоволи глада ви.
— Другият започна бързо да се храни. Беше така изгладнял, че понечи веднага да натъпче хляба в устата си, но като че ли размисли, задържа ръката си и каза:
— Вие сте много добър човек, сър, ала тези неща са определени за вас; ако ги изям, ще трябва и вие самият да гладувате.
— О, не! Във фермата ще получа толкова много храна, колкото си пожелая.
— Значи ви познават там?
— Не. Никога не съм идвал в тази местност. Но не говорете сега, ами яжте!
Другият последва подканата му, а странният янки седна в тревата, загледа го и лицето му светна от радост, като видя колко бързо изчезнаха огромните залци зад здравите зъби на непознатия. Когато хлябът и шунката се свършиха, той го попита: