— Три долара ли? Да не си полудял? — изсмя се Корнъл. — Да не мислиш, че яздим подир вас за такава дреболия? Не, не! Нямах предвид само парите, които взе днес; искаме нашата част от всичките пари, спечелени от тебе досега. Предполагам, че у вас ще се намерят доста парички.
— Сър, нямам никакви пари! — извика Хартли изплашено.
— Ще проверим! Тъй като отричаш, ще те претърсим. Мисля, че ще се държите спокойно, защото приятелите ми не се шегуват с пушките си. Животът на някакъв си нещастен свирач на хармоника за нас не струва и лула тютюн.
Той слезе от коня си и се приближи към слабия янки. Последният запротестира енергично, за да предотврати някак си надвисналата го беда, но всичко беше напразно. Дулата на пушките го гледаха така заплашително, че той се примири със съдбата си. Остана му само тайната надежда, че Корнъл няма да намери нищо, защото парите му според него бяха скрити добре.
Червеният Корнъл, който впрочем сега беше чернокос, претърси всичките му джобове, но намери само няколко долара. След това опипа сантиметър по сантиметър цялото му облекло, за да се убеди дали няма някъде зашити пари. И това беше безуспешно. Хартли помисли, че опасността се е разминала вече, но Корнъл беше хитър човек. Той отвори сандъчето и го огледа внимателно.
— Хмм! — каза той. — Тази аптека, облечена в кадифе, е доста дълбока, а не виждам отделенията да достигат до дъното й. Я да проверим дали не са подвижни.
Хартли пребледня, защото разбойникът беше на вярна следа. Корнъл хвана с две ръце вътрешните стени на отделенията, дръпна ги… и наистина, цялата аптека се измъкна от сандъчето и отдолу се показаха няколко пакетчета, увити в хартия. Когато ги отвори, видя, че са пълни с банкноти от най-различна стойност.
— Аха, ето къде било скритото съкровище — засмя се той доволно, — така си и мислех! Лекар, който лекува и хора, и животни, печели безбожно много пари; следователно трябва да са скрити някъде.
Той понечи да прибере банкнотите в джоба си. Това накара американеца да побеснее. Той се нахвърли върху него, за да му вземе парите. Разнесе се изстрел. Куршумът сигурно щеше да го прониже смъртоносно, ако в момента не беше направил бързо движение. Така изстрелът го рани само в ръката над лакътя, като строши костта му. Той нададе вик и се свлече в тревата.
— Така ти се пада, негоднико! — извика Корнъл. — Ако се осмелиш да станеш или да кажеш само една дума, която не ми харесва, вторият куршум ще те улучи по-добре от първия. А сега да претърсим и мастър Фамулус. ( лат. в случая — помощник, ученик на учен. Б. пр.)
Той напъха парите в джоба си и се приближи към Халер.
— Не съм негов помощник, срещнахме се малко преди фермата — продума той изплашено.
— Така ли? А кой сте тогава?
Халер каза истината. Той дори даде на Корнъл препоръчителното си писмо, за да докаже, че говори истината. Корнъл прочете писмото, върна му го и каза презрително.
— Вярвам ви. Всеки ще забележи още при пръв поглед, че сте честен до мозъка на костите си, но също така и че не сте откривателят на барута. Вървете си в Шеридън, аз нямам работа с вас.
После отново се обърна към ранения янки и продължи:
— Говорих, че ще си вземем частта, но понеже ни излъга, нямаш право да се оплакваш — ще взема всичките пари. Постарай се и занапред да правиш добри сделки. Ако се срещнем отново, ще делим поравно.
Хартли се примоли да получи поне част от парите си, но единствения резултат беше, че му се изсмяха. Корнъл яхна коня си и заедно със спътниците си се отправи на север, като с това доказа, че не е никакъв трапер и не е имал никакво намерение да отива на запад, към планините. Пътьом тримата скитници говориха за преживяното приключение и се смяха, след което решиха да си поделят парите, без да споменават пред другарите си нито дума за тях. Щом намериха подходящо място, където никой нямаше да ги види и чуе, а те самите можеха да оглеждат околността, слязоха от конете си, за да преброят плячкосаните пари. Когато всеки бе прибрал своя дял, един от трамповете каза на Корнъл:
— Трябваше да претърсиш и другия. Не се знае дали каза истината и дали е писар. Какво пишеше в писмото, което ти показа?
— Беше препоръчително писмо до инженера Чарой в Шеридън.
— Какво? Наистина ли? — скочи човекът. — И ти му го върна?
— Да. За какво ни е притрябвал този парцал?
— Много, много ни трябва! Как можеш да питаш още! Съвсем ясно е, че това писмо би улеснило провеждането на нашия план извънредно много. Оставихме нашите хора да ни чакат, за да огледаме тайно как стоят нещата. Трябва да се запознаем с околността и да видим как бихме могли да се доберем до касата, а всичко това се усложнява от обстоятелството, че изобщо не искаме да се мяркаме пред хората. А ако бяхме взели писмото от този човек, един от нас можеше да отиде в Шеридън и да се представи на мястото на писаря. Сигурно щеше да получи работа в бюрото, щеше да има достъп до всички книжа и може би на първия или на втория ден щеше да бъде в състояние да ни даде всички необходими сведения.