— Тогава ще яздим заедно.
— А раната ми?
— Ще я прегледам. Във фермата моят бял брат ще намери кой да се грижи за него, но няма да намери лекар. А Винету разбира от лекуване на рани. Той умее да направи счупената кост здрава и има чудесно средство срещу треската. Покажи ми ръката си!
Още писарят беше разпрал ръкава на фрака на американеца; сега той успя да разголи ръката си. Винету го прегледа и заяви, че раната не била толкова зле, колкото изглеждала. Куршумът не беше раздробил костта, а я беше направо пробил, защото бе изстрелян съвсем отблизо. Червенокожият извади от дисагите на седлото си някакво изсушено растение, намокри го и го сложи върху раната. После издяла две дървени шини и превърза с тях ръката така изкусно, че и най-опитният хирург не би могъл с такива подръчни материали да направи по-добра превръзка. След това каза на Хартли:
— Моят брат може спокойно да язди с мене. Той изобщо няма да има треска или ако тя се появи, ние вече ще бъдем в Шеридън.
— Но няма ли най-напред да се опитаме да разберем какво прави третият убиец? — попита Хартли.
— Не. Той те търси, но тъй като няма да намери следата ти, ще се присъедини към другите двама. А може би има и други спътници, при които ще отиде сега, за да се отправят заедно към Шеридън. Аз идвам от населени местности и научих, че в Канзас се събират много от онези бледолики, които се наричат трампове. Възможно е тези хора да са от тях, а трамповете да са замислили нещо срещу Шеридън. Не бива да губим повече време, трябва да бързаме и да предупредим белите, които живеят там. Винету знае пътя на убийците и не му трябват следите им. Ще тръгнем по друг път.
— А кога ще пристигнем в Шеридън?
— Не знам дали моят брат е добър ездач.
— Е, не съм изкусен ездач. Не съм седял дълго време в седлото, но няма да се оставя на коня да ме хвърли на земята.
— Не бива да препускаме устремно, но ще поддържаме равномерно бързо темпо. Ще яздим през цялата нощ и утре сутринта ще достигнем целта си. Убийците, които искаме да заловим, ще лагеруват някъде през нощта, тъй че ще пристигнат по-късно в Шеридън.
— А какво ще правим с трупа на нещастния Халер?
— Ще го погребем и моят брат ще каже някоя молитва. Почвата беше мека и скоро издълбаха достатъчно дълбока яма, въпреки че си служеха само с ножовете. Положиха вътре мъртвеца и после го засипаха с изровената пръст. Хартли свали шапката си и сключи ръце за молитва. Дали се молеше истински, бе доста съмнително. Апачът гледаше сериозно и съсредоточено към залязващото слънце, сякаш погледът му се опитваше да надзърне отвъд далечния запад във Вечните ловни полета. Той беше езичник, но сигурно се молеше. След това двамата се отправиха към конете.
— Нека моят бял брат се качи на моя кон — каза индианецът. — Походката му е лека и равномерна като плъзгащо се кану по водната повърхност. Аз ще яхна другия кон.
Те възседнаха конете и потеглиха — отначало на запад, а след това завиха на север. Конете сигурно бяха изминали дълъг път, но се движеха тъй бодро, сякаш току-що се бяха завърнали от паша. Слънцето слизаше все по-ниско и по-ниско. Най-после то изчезна зад хоризонта, вечерният сумрак трая много кратко време и скоро настъпи черна нощ. Това направи Хартли неспокоен.
— Няма ли да объркаш пътя в тази тъмнина?
— Винету никога не бърка пътя — нито през деня, нито през нощта. Той е като звездата, която се намира винаги на своето място. Той познава всички местности на тази страна така добре, както един бледолик познава помещенията на къщата си.
— Но може да има толкова много препятствия, които не се виждат!
— Очите на Винету виждат и през нощта. А ако има нещо, което той не може да забележи, то няма да убегне на неговия кон. Нека моят брат не язди до мен, а зад мен — така неговият кон няма да направи погрешна стъпка.
Наистина беше почти невероятно с каква сигурност се придвижваха конят и ездачът. Заобикаляха всяко препятствие и така минаваха час след час, ту ходом, ту в тръс и дори в галоп. На пътя им се изпречваха блата и потоци, минаваха покрай ферми; Винету знаеше обаче винаги къде се намира и нито за секунда не се поколеба в коя посока да продължат пътя си. Хартли се чувстваше вече съвсем спокоен. Раната му беше създавала тревоги, но сега усети, че билката има чудодейна сила. Дори от време на време изобщо не чувстваше болка и единственото нещо, от което би могъл да се оплаче беше необичайната за него езда. Спираха няколко пъти, за да могат конете да пият вода и да бъде мокрена превръзката на раната със студена вода. След полунощ Винету измъкна парче месо и го даде на Хартли. Нищо друго не прекъсна ездата им и когато се почувствува наближаването на утрото по засилващия се хлад, Хартли си помисли, че би могъл спокойно да издържи още доста време в седлото.