Небето на изток посивя, но предметите наоколо още не можеха да се различат, защото наоколо се стелеше гъста мъгла.
— Това са мъглите край Смоуки Хил — обясни вождът. — Скоро ще я достигнем.
Той искаше да каже още нещо, но изведнъж спря коня си и се заслуша в равномерния тропот на конски копита, който се приближаваше отляво. Конят галопираше. И ето, той се появи и префуча покрай тях, ventre a terre ((фр.) — с всичка сила (препускам, тичам). Б. пр.), мълниеносно като някой фантом. Двамата не успяха да видят нито коня, нито ездача, а само една тъмна широкопола шапка, която се бе показала за секунда над ниско разстилащата се мъгла. Конският тропот заглъхна след няколко секунди.
— Уф! — извика Винету изненадано. — Бледолик! Тъй, както препускаше този човек, могат да яздят малко бледолики! Така яздят Олд Шетърхенд и Олд Файерхенд; но Олд Шетърхенд не може да е наблизо, защото имаме среща с него горе, при Сребърното езеро, а Олд Файерхенд трябва да се намира сега в Канзас. Да не би да е бил той?
— Олд Файерхенд? — обади се Хартли. — Това е един прочут уестман.
— Той и Олд Шетърхенд са най-добрите, най-опитните и най-храбрите бледолики, които познава Винету. Той е техен приятел.
— Изглежда, този човек бързаше много. Накъде ли отива?
— Към Шеридън, защото посоката, в която препускаше, съвпада с нашата. Вляво от нас се намира Игъл Тейл, а пред нас е бродът, където се прекосява реката. Скоро ще го достигнем. А в Шеридън ще разберем кой е бил този човек.
Мъглата започна да се разнася, утринният вятър я разкъса и скоро двамата забелязаха пред себе си река Смоуки Хил. И сега апачът отново доказа изключителното си чувство за ориентация — той излезе на реката точно при мястото, където се намираше бродът. Тук водата достигаше само до коремите на конете, така че реката можеше да се премине лесно и безопасно.
След като излязоха на другия бряг, конниците пресякоха най-напред ивица от храсталаци и дървета, които растяха край реката, после отново излязоха в открита местност, обрасла само с трева, и не след дълго пред очите им се появи Шеридън, тяхната цел.
Девета глава
Размяна на уловки
По времето, когато ставаха тези събития, Шеридън не беше нито град, нито село, а само временно селище за работниците, строящи железопътната линия. Имаше доста къщи и колиби, направени от камък, глина или дърво; те бяха съвсем жалки постройки, над чиито врати се срещаха тук-там гръмки надписи. Виждаха се табели «хотел» или «кръчма», но в тези сгради не би живял и най-бедният немски занаятчия. Имаше и няколко симпатични дървени постройки, чиято конструкция позволяваше да бъдат разглобявани и пренасяни на друго място. Най-голямата от тях се издигаше на един хълм и нейната фирма се виждаше отдалече — «Чарлз Чарой, инженер». Двамата насочиха конете си натам, оставиха животните пред вратата, където беше привързан и друг кон, оседлан по индиански маниер.
— Уф! — възкликна Винету, като го заразглежда със светнал поглед. — Този кон е достоен да бъде язден от отличен ездач. Сигурно е на бледоликия, който мина покрай нас.
Двамата също вързаха конете си. Наблизо не се виждаше жив човек, а и като огледаха цялото селище, пак не можаха да видят някого, защото беше много рано. Но вратата бе отворена и те влязоха вътре. Посрещна ги млад негър и ги попита какво желаят. Преди да успеят да му отговорят, беше отворена една странична врата и се появи млад човек, който огледа апача с учуден, но дружелюбен поглед. Той беше инженерът. Името му (Става дума за името от френски произход Шарл Шароа, произнасяно от американците Чарлз Чарой. Б. пр.), тъмният тен на кожата и черната му къдрава коса издаваха, че е потомък на някоя френска фамилия, заселила се отдавна в южните щати.
— Кого търсите така рано, мешърс? — попита той и се поклони почтително пред червенокожия.
— Търсим инженер Чарой — отвърна индианецът на безукорен английски, като изговори правилно дори френското име.
— Well, аз съм. Заповядайте, ако обичате!
Той влезе обратно в стаята, а двамата го последваха. Помещението беше малко и скромно обзаведено. По пръснатите наоколо канцеларски материали можеше да се предположи, че тук е бюрото на инженера. Той им предложи два стола да седнат и зачака с нескрито любопитство да разбере защо бяха дошли. Хартли седна веднага: индианецът остана все още прав от учтивост, след това сведе красивата си глава за поздрав и започна да говори: