Той напрегна зрението си, за да различи нещо в нощната тъма. И не напразно. Близо до падащия от прозореца сноп лъчи стоеше човешка фигура. Чу се шумът от отварящия се прозорец.
— Глупако — дочу се полувисок ядосан глас, — изгаси светлината, нали ще ме освети!
— Ти си глупак! — отвърна писарят. — Защо си ми дошъл по туй време! Всички в къщата са още будни. Ела след един час.
— Добре! Но кажи ми поне научи ли нещо!
— И то какво!
— Добри ли са новините?
— Чудесни са! Много по-хубави, отколкото можехме да предположим. Но сега си върви, възможно е някой да те види!
Прозорецът бе затворен и фигурата изчезна. Сега Олд Файерхенд беше принуден да чака повече от час, без да може да се помръдне. Времето минаваше бавно. В къщите и бараките наоколо все още горяха светлини. Но жилището на инженера бе потънало в тъмнина. Олд Файерхенд чу, че прозорецът се отвори отново. Сега вече светлината беше изгасена. Писарят очакваше своя съучастник. Не мина много време и отдолу се разнесе тихо проскърцване от стъпки по песъчливата земя.
— Дъгби! — прошепна писарят от прозореца.
— Да — обади се гласът на Дъгби.
— Къде си, не те виждам!
— Точно под прозореца ти до стената.
— Тъмно ли е навсякъде в къщата?
— Да. Два пъти я обиколих. Всички спят. Какво имаш да ми казваш?
— С тукашната каса няма да стане нищо. Хората получават парите си на всеки две седмици, а вчера са били изплатени заплати те. Значи би трябвало да чакаме цели две седмици, а е невъзможно. Сега в касата няма дори и триста долара. Не си заслужава.
— И това ли бяха добрите, чудесните новини? Кретен такъв!
— Млък! От тази каса наистина не можем да измъкнем нищо, но утре през нощта оттук ще мине влак, в който ще има повече от четиристотин хиляди долара.
— Глупости!
— Истина е. Убедих се със собствените си очи. Влакът идва от Канзас Сити и отива до Кит Карсън, където тези пари ще бъдат употребени за строежа на следващия участък от трасето. Четох писмото и телеграмата. Този загубен инженер ми има абсолютно доверие.
— Но каква е ползата от тази работа? Влакът само минава оттук!
— Глупак! Ще спре тук за цели пет минути.
— Дяволска работа!
— И ние двамата ще бъдем в локомотива.
— Гръм и мълния! Бълнуваш.
— Нищо подобно! Влакът трябва да бъде поет от специален чиновник в Карлайл. Този човек ще остане в локомотива и ще пътува чак до Уолъс, за да предаде пратката там.
— И този специален чиновник ще бъдеш тъкмо ти?
— Да. А и ти ще трябва да дойдеш с мен, или по-точно казано, можеш да дойдеш с мен. Инженерът ми разреши да си избера още един човек, който да бъде край мене и когато го попитах кого ще ми предложи, той ми каза, че това било моя работа. Естествено, избрах тебе.
— Виж какво, не ти ли се струва подозрително това голямо доверие, и то за толкова кратко време?
— Всъщност да, но по всичко разбирам, че той се нуждае от доверено лице, а дълго време не е имал. Обаче и онова знаменито препоръчително писмо ни помогна много. И има още нещо, което разсейва съмненията ми, породени от наистина бързо спечеленото доверие. Нашата задача съвсем не е безопасна!
— Аха! Това вече ме успокоява напълно. Да не би линията да не е строена добре?
— Не, добре е строена, въпреки че тази отсечка е временна, което успях да разбера от документите и плановете. Но можеш да си представиш, че при такава нова, голяма жп линия не могат да се намерят достатъчно изпитани чиновници и служители. Има машинисти, които още никой не познава, а като огняри идват да работят хора, чийто вид и произход са твърде съмнителни. А сега си представи един влак, който пренася почти половин милион долара и се управлява от един такъв машинист и също такъв огняр. Ако двамата негодници се наговорят, биха могли много лесно да спрат някъде влака и да изчезнат с парите. Затова при тях трябва да се намира специален чиновник, и то с един помощник, защото онези са двама. Разбираш ли — нещо като полицейска охрана. Ние двамата ще имаме по един зареден револвер в джобовете си и ще трябва да застреляме онези юнаци на място, ако проявят някакви престъпни намерения.