— Сър — едва изрече трампът, без да може повече да скрива страха си, — ако наистина има такива хора, които искат да предприемат подобно нещо, то само някакво странно стечение на обстоятелствата хвърля съмнение върху мене, че съм във връзка с тях. Аз съм честен и…
— Млък! — сряза го Олд Файерхенд. — Честните хора не убиват!
— Да не би да твърдите, че съм убил?
— Разбира се! И двамата сте убийци. Къде са лекарят и неговият помощник, които преследвахте с Червения Корнъл? Не застреляхте ли Халер, защото ви трябваше писмото му, за да се представите под негово име тук и да улесните шпионската си мисия? А не обрахте ли всичките пари на онзи лекар шарлатанин?
— Сър, не знам ни… ни… ни дума от това — заекна трампът.
— Не знаеш ли? Сега ще ти докажа, че се лъжеш! Но за да не ти дойде идеята да се измъкнеш, ние ще се подсигурим. Мистър Чарой, бъдете така добър да вържете ръцете на гърба на този мошеник. Аз ще ви помогна.
Щом трампът чу тези думи, се втурна към вратата, за да избяга. Но Олд Файерхенд беше по-бърз от него. Сграбчи го, дръпна го назад и въпреки упоритата му съпротива го задържа така здраво, че инженерът без усилие изпълни задачата си. След това отвързаха Дъгби от стола и заедно с писаря ги отведоха в стаята, където лежеше раненият Хартли. Щом ги видя, той седна на леглото си и извика:
— Ха, това са двамата бандити, които ме обраха и убиха бедния Халер! Къде е третият?
— Още ни липсва, но и той ще ни падне в ръцете — отвърна Олд Файерхенд. Тези двамата отричат престъплението си.
— Отричат ли? Но аз ги познах, няма съмнение и съм готов да се закълна хиляди пъти, че са те!
— Не са необходими вашите клетви, мистър Хартли. Притежаваме достатъчно доказателства и много добре знаем що за хора са.
— Добре! Но какво ще стане с парите ми?
— И това ще се оправи. На първо време им взехме оръжията и бележката, която ги разобличава.
Трамповете не обелваха вече нито дума. Бяха разбрали, че всяко по-нататъшно отричане би било смешно. Джобовете им бяха изпразнени напълно. Намериха техните дялове от откраднатите пари и ги върнаха на Хартли. Двамата признаха, че остатъкът се намира у Корнъл. Сега вързаха и краката им и ги оставиха на пода. В къщата нямаше мазе, нито друго по-сигурно помещение, където да ги затворят. Но Хартли го беше толкова яд на трамповете, че не можеше да се намери по-добър пазач от него. Дадоха му зареден револвер и му наредиха да ги застреля веднага, ако направят опит да се развържат.
Сега можеха да бъдат направени останалите приготовления за изпълнението на плана. Вече не беше необходимо да поставят двамата трампове в локомотива и предварително да пътуват с тях в дрезината до Карлайл. Беше само телеграфирано, че в уговореното време оттам трябва да тръгне влакът и да спре на едно определено място преди Шеридън, където Олд Файерхенд щеше да се качи във влака.
По-късно пристигна телеграма от форт Уолъс, която съобщаваше, че една войскова част ще тръгне от форта привечер и около полунощ ще пристигне на уговореното място.
Десета глава
Клопката в Игъл Тейл
По-голямата част от работниците в Шеридън бяха ирландци и немци. Те нямаха все още никаква представа какво се разиграва около тях, защото не беше изключено Корнъл да изпрати съгледвачи, за да ги наблюдават, а те биха могли да надушат нещо от поведението на хората. Но малко преди да свърши работният ден, инженерът съобщи най-необходимото на ръководителя на работната смяна и му нареди да постави работниците в течение на нещата, но без никакъв шум.
Този ръководител беше нюхемпширец и бе водил бурен живот.
Отначало работил като строителен работник в продължение на доста години, но не беше успял да спести нещо значително. Затова започнал да се занимава с разни други неща, които за схващанията на янките не бяха срамни. Но и там щастието не му се усмихнало.
Той казал на източните щати «адио» и прекосил Мисисипи, за да търси късмета си на запад, но за съжаление със същия неуспех. Най-сетне получил работа в Шеридън, където можел да използува придобитите от по-рано опит и знания, обаче не останал удовлетворен. Който веднъж е дишал въздуха на девствената гора и прерията, чувства голяма мъка, ако изобщо може да се приспособи и свикне с цивилизования начин на живот.
Този човек, който се казваше Уотсън, се зарадва страшно много, когато разбра какво ще става.