Мина още малко време и получих такова писмо: „Жестоко съм измамена. Не мога повече да живея. Разпоредете се с парите ми, както намерите за добре. Обичам ви като баща и единствен приятел. Сбогом.“
Излезе, че и той принадлежал към „сбирщината от диваци“. По-късно от някои загатвания можах да се досетя, че е имало опит за самоубийство. Струва ми се, че Катя се е опитвала да се отрови. Предполагам, после е била сериозно болна, тъй като следващото писмо получих вече от Ялта, където, изглежда, лекарите са я изпратили. В последното си писмо молеше колкото се може по-скоро да й изпратя в Ялта хиляда рубли и завършваше така: „Извинявайте, че писмото ми е толкова мрачно. Вчера погребах детето си“. След като поживя в Крим около година, тя се върна вкъщи.
Пътешества около четири години и, трябва да си призная, през цялото това време аз играех за нея твърде незавидна и странна роля. Когато някога ми заяви, че става актриса, и после ми писа за любовта си, когато периодически я овладяваше прахоснически дух и аз току трябваше да й изпращам по нейно искане ту хиляда, ту две хиляди рубли, когато ми писа за намерението си да умре и после за смъртта на детето си, всеки път се обърквах и цялото ми участие в съдбата й се изразяваше само в това, че много мислех и пишех дълги скучни писма, които изобщо можех да не пиша. А всъщност аз й бях вместо баща и я обичах като дъщеря!
Сега Катя живее на половин верста от мен. Нае петстайна квартира и се обзаведе твърде комфортно и с присъщия й вкус. Ако някой се заеме да нарисува обстановката й, преобладаващото настроение в картината ще бъде леността. За ленивото тяло — меки отоманки, меки табуретки, за ленивите крака — килими, за ленивото зрение — бледи, неясни или матови цветове; за ленивата душа — сума евтини ветрила и банални картини по стените, в които оригиналността на изпълнението преобладава над съдържанието, безброй масички и етажерки, отрупани с непотребни и без никаква цена предмети, безформени парчета материи вместо пердета… Всичко това заедно със страха от ярки цветове, симетрия и простор наред с душевната леност говори и за извращение на естествения вкус. По цял ден Катя лежи на отоманка и чете книги, предимно романи и повести. Излиза от къщи само веднъж през деня, следобед, за да се види с мен.
Аз работя, а Катя седи на дивана, мълчи и се гуши в шала си, сякаш й е студено. Дали затова, че ми е симпатична, или пък съм свикнал с честите й посещения още когато беше малка, присъствието й не ми пречи да се съсредоточа. От време на време й задавам машинално някой въпрос, тя ми отговаря твърде кратко; или пък за да си отдъхна малко, се извръщам към нея и я гледам как замислено разглежда някое медицинско списание или вестник. И тогава забелязвам, че лицето й вече няма предишния израз на доверчивост. Сега то е студено, безразлично, разсеяно като на пътник, който трябва дълго да чака влака. Облечена е както преди красиво и просто, но небрежно; личи си, че роклята и прическата й доста си патят от отоманката и люлеещите се столове, на които лежи по цял ден. И вече не е любопитна както преди. Вече не ми задава въпроси, сякаш всичко е изпитала в живота и не очаква да чуе нещо ново.
Наближава пет часа и в салона и гостната се раздвижват. Върнала се е Лиза от консерваторията и е довела приятелки. Чува се как свирят на рояла, опитват гласовете си и се смеят високо; в трапезарията Егор слага масата и трака със съдовете.
— Сбогом — казва Катя. — Днес няма да се обадя на вашите. Нека ме извинят. Нямам време. Елате у дома.
Когато я изпращам до антрето, тя ме оглежда строго от главата до краката и казва ядосано:
— А вие все слабеете! Защо не се лекувате? Ще прескоча до Сергей Фьодорович и ще го повикам. Нека ви прегледа.
— Не трябва, Катя.
— Не разбирам какво гледат вашите! Бива си ги, няма какво да се каже.