Да не спиш нощем, значи всяка минута да съзнаваш, че си ненормален, и затова с нетърпение чакам утрото и деня, когато имам право да не спя. Минава много мъчително време преди петелът да пропее навън. Това е първият ми благовестител. Щом той пропее, вече зная, че след един час портиерът отдолу ще се събуди и със сърдита кашлица ще се затътри за нещо си нагоре по стълбите. А после въздухът навън ще започне постепенно да бледнее, на улицата ще се чуят гласове…
Денят започва с идването на жена ми. Тя влиза в стаята ми по нощница, невчесана, но вече умита, ухаеща на одеколон от някакви цветя и с такъв вид, сякаш е влязла случайно, и винаги казва едно и също:
— Извинявай, аз за малко… Пак ли не си спал?
После загасва лампата, сяда до масата и започва да приказва. Аз не съм пророк, но предварително зная какъв ще бъде разговорът. Всяка сутрин едно и също. Обикновено след тревожните въпроси за здравето ми тя изведнъж си спомня за нашия син, офицер, който служи във Варшава. Всеки месец след двайсето число ние му изпращаме по петдесет рубли — главно това служи за тема на нашия разговор.
— Разбира се, това е тежко за нас — въздъхва жена ми, — но докато окончателно не стъпи на краката си, сме длъжни да му помагаме. Съвсем млад в чужда страна, заплата малка… Впрочем, ако искаш, следващия месец да му изпратим не петдесет, а четирийсет. Как смяташ?
Ежедневният опит би могъл да убеди жена ми, че разходите не намаляват от това, че често приказваме за тях, но жена ми не признава опита и редовно всяка сутрин говори и за нашия офицер, и че хлябът, слава Богу, е станал по-евтин, а захарта е поскъпнала с две копейки — и всичко това с такъв тон, сякаш ми съобщава някаква новина.
Аз слушам, машинално се съгласявам и може би защото не съм спал през нощта, ме обземат странни, безполезни мисли. Гледам жена си и се учудвам като дете. С недоумение се питам: нима тая стара, твърде пълна тромава жена с тъп израз на човек, овладян от дребни грижи и страх за парчето хляб, с поглед, замъглен от постоянни мисли за дългове и сиромашия, умееше да говори само за разходи и да се усмихва само на евтиното — нима тая жена е била някога оная нежна Варя, която пламенно обикнах заради добрия й ясен ум, заради чистата й душа, заради хубостта й и — както Отело Дездемона — заради „състраданието“ към науката ми? Нима това е моята жена Варя, която някога ми роди син?
Напрегнато се взирам в лицето на отпуснатата тромава старица, търся в нея своята Варя, но от миналото у нея се е запазил само страхът за здравето ми и още навикът да нарича моята заплата нашата заплата, моята шапка — нашата шапка. Мъчно ми е да я гледам и за да я утеша поне малко, оставям я да говори каквото иска, и дори мълча, когато несправедливо съди хората или ме кори, че нямам частна практика и не издавам учебници.
Разговорът ни завършва винаги еднакво. Жена ми изведнъж си спомня, че още не съм пил чай, и се стряска.
— Какво седя! — казва тя и става. — Самоварът отдавна е готов, пък аз дрънкам. Как започнах да забравям, Господи!
Бързо тръгва и се спира на вратата, за да каже:
— Имаме да даваме на Егор за пет месеца. Знаеш ли? Не бива да забавяме заплатата на прислугата, колко пъти съм ти казвала! Много по-лесно е да дадеш за един месец десет рубли, отколкото за пет месеца — петдесет!
След като излиза от стаята, пак се спира и казва:
— За никого не ми е тъй мъчно, както за нашата клета Лиза. Следва момичето в консерваторията, постоянно е в изискано общество, а е облечена не зная как. Ето кожухчето й, просто срамно е да се покаже с него на улицата. Да беше някоя друга — нищо, но нали всички знаят, че баща й е прочут професор, таен съветник!
И като ми натяква за името и чина ми, най-сетне си отива. Така започва денят ми. Продължава не по-добре.
Докато пия чай, в стаята влиза моята Лиза, с кожухче, шапчица и ноти, вече съвсем готова за консерваторията. Тя е на двайсет и две години. Изглежда по-млада, хубава е и малко прилича на жена ми на младини. Целува ме нежно по слепите очи и ръката й казва:
— Здравей, татенце. Добре ли си?
Като малка тя много обичаше сладолед и често я водех в сладкарницата. Сладоледът беше за нея мерило за всичко прекрасно. Ако искаше да ме похвали, казваше: „Ти, тате, си сметанов“. Едното й пръстче се наричаше фъстъчено, другото — сметаново, третото — малиново и така нататък. Обикновено когато сутрин идваше в стаята да ми каже добро утро, я слагах на коленете си и като целувах пръстчетата й, казвах: