— Кой е? Влезте!
Вратата се отваря и аз учуден правя крачка назад и бързам да заметна полите на халата си. Пред мен стои Катя.
— Здравейте — казва тя, като диша тежко след изкачването на стълбите. — Не ме очаквахте? Аз също… също пристигнах.
Сяда и продължава, като заеква и без да ме гледа:
— Защо не отговаряте на поздрава ми? Аз също пристигнах… днес… Научих, че сте в тоя хотел, и дойдох.
— Много ми е драго, че те виждам — казвам и свивам рамене, — но съм учуден… Сякаш от небето падна. Защо си тук?
— Аз? Тъй… просто реших и пристигнах.
Мълчание. Изведнъж тя става стремително и тръгва към мен.
— Николай Степанич? — казва, пребледняла и притискайки ръце към гърдите си. — Николай Степанич! Не мога повече да живея така! Не мога! В името на истинния бог, кажете ми по-скоро, ей сега: какво да правя? Казвайте, какво да правя?
— Какво мога да ти кажа? — недоумявам аз. — Нищо не мога.
— Кажете, моля ви! — продължава тя задъхано и треперейки с цялото си тяло. — Кълна ви се, че не мога да живея повече така! Нямам сили!
Пада на един стол и се разридава. Отметнала е глава назад, кърши ръце, тропа с крака; шапката й се е смъкнала от главата и виси на ластика, косата й е пръсната.
— Помогнете ми! Помогнете! — моли тя. — Не мога повече!
Изважда от пътническата си чанта кърпичка и заедно с нея измъква няколко писма, които падат от коленете й на пода. Събирам ги от пода и върху едно от тях познавам почерка на Михаил Фьодорович и без да искам, прочитам част от дума. — „страсти…“.
— Нищо не мога да ти кажа, Катя.
— Помогнете! — ридае тя, като хваща ръката ми и я целува. — Та вие сте ми баща, мой единствен приятел! Та вие сте умен, учен, живели сте дълго! Били сте учител! Кажете ми все пак, какво да правя?
— Честна дума, Катя, не зная…
Аз съм смутен, сконфузен, трогнат от риданията и едва се държа на краката си.
— Хайде, Катя, да закусим — казвам и пресилено се усмихвам. — Стига си плакала!
И веднага добавям с отпаднал глас:
— Скоро мен не ще ме има, Катя…
— Поне една дума, поне една дума! — плаче тя и протяга към мен ръце. — Какво да правя?
— Чудна си наистина… — бърборя аз. — Не разбирам! Толкова умна жена и изведнъж — виж ти, разплакала се.
Настъпва мълчание. Катя поправя прическата си, слага шапката си, после смачква писмата и ги пъха в чантата — и всичко мълчаливо и без да бърза. Лицето, гърдите и ръкавиците й са мокри от сълзи, но изразът на лицето е вече сух, суров… Гледам я и ме е срам, че съм по-щастлив от нея. Липсата на това, което колегите философи наричат обща идея, забелязах в себе си едва малко преди смъртта, в залеза на живота си, а пък душата на тая клетница не знае и няма да знае покой цял живот, цял живот!
— Хайде, Катя, да закусим — предлагам й.
— Не, благодаря — отговаря тя студено.
Още една минута минава в мълчание.
— Не ми харесва Харков — казвам. — Прекалено сив е. Някакъв сив град.
— Да, наистина… Не е красив… Аз съм за малко тук… Минавам. Още днес ще замина.
— Къде?
— В Крим… тоест на Кавказ.
— Да. За дълго ли?
— Не зная.
Катя става и със студена усмивка, без да ме гледа, ми протяга ръка.
Иска ми се да я попитам: „Значи на погребението няма да бъдеш?“ Но тя не ме гледа, ръката й е студена, като чужда. Изпращам я мълчаливо до вратата… Ето, излезе от стаята ми, върви по дългия коридор, без да се обръща. Знае, че гледам подире й, и навярно когато завива, ще се обърне.
Не, не се обърна. Черната рокля за последен път се мярна, стъпките стихнаха… сбогом, съкровище мое!
1889