Аз, Пьотър Игнатиевич и Николай говорим шепнешком. Нещо ни е неловко. Човек се чувства някак особено, когато зад вратата шуми като море аудиторията. За тридесет години не можах да свикна с това чувство и го изпитвам всяка сутрин. Закопчавам нервно сюртука си, задавам на Николай излишни въпроси, сърдя се… Сякаш се страхувам, но това не е страх, а нещо друго, което не съм в състояние нито да назова, нито да опиша.
Без да има нужда, поглеждам часовника си и казвам:
— Е? Трябва да вървим.
И тръгваме в следния ред: най-напред върви Николай с препарати или атласи, след него аз, а подир мен, скромно навел глава, крачи трудолюбивият кон; или пък ако е нужно, най-напред носят на носилка труп, след трупа върви Николай и т.н. При влизането ми студентите стават, след това сядат и шумът на морето изведнъж стихва. Настава затишие.
Зная за какво ще говоря, но не зная как ще говоря, с какво ще започна и как ще свърша. В главата ми няма нито една готова фраза. Но достатъчно е само да огледам аудиторията (тя е построена амфитеатрално) и да кажа стереотипното „Миналата лекция ние се спряхме на…“, и фразите на дълга върволица изскачат от душата ми и — колелото се завъртва! Говоря неудържимо бързо, страстно и, струва ми се, не съществува сила, която би могла да прекъсне хода на моята реч. За да бъде лекцията хубава, тоест да не е скучна и да е полезна за слушателите, трябва освен талант да имаш още похват и опит, да притежаваш най-ясна представа за силите си, за тия, на които говориш, и за предмета на беседата. Освен това трябва да се владееш, да следиш внимателно аудиторията и ни за секунда да не губиш нишката на мисълта си.
Добрият диригент, предавайки мисълта на композитора, извършва наведнъж двадесет работи: чете партитурата, маха с пръчката, следи певеца, обръща се ту към барабана, ту към валдхорна и пр. Същото правя и аз по време на лекция. Отпреде ми са сто и петдесет лица, всяко различно, и триста очи, които ме гледат право в лицето. Целта ми е да победя тая многоглава хидра. Ако всяка минута, докато говоря, имам ясна представа за степента на вниманието й и разбирането й, тя е във властта ми. Другият ми противник се намира в самия мен. Това е безкрайното разнообразие на формите, явленията и законите и безчет зависими от тях мои и чужди мисли. Всяка минута аз трябва да мога ловко да извличам от този грамаден материал най-важното и нужното и също тъй бързо, както тече речта ми, да обличам мисълта си в такава форма, която ще бъде достъпна за разума на хидрата и ще държи будно вниманието й; освен това внимателно трябва да следя мислите ми да се предават не като нахлуват една след друга, а в известен ред, необходим за правилното съставяне на картината, която искам да нарисувам. Освен това се стремя речта ми да бъде литературна, дефинициите — къси и точни, фразата — възможно най-проста и красива. Всяка минута трябва да се контролирам и да помня, че разполагам само с час и четиридесет минути. С една дума, доста работа. Едновременно трябва да бъдеш и учен, и педагог, и оратор и спукана ви е работата, ако ораторът победи във вас педагога и учения или обратно.
Говориш четвърт, половин час и ето забелязваш, че студентите започват да поглеждат тавана, Пьотър Игнатиевич, един вади кърпа, друг се намества по-удобно, трети се усмихва на мислите си… Значи вниманието е уморено. Трябва да се вземат мерки. Възползвам се от първия удобен случай и казвам някой каламбур. Всички сто и петдесет лица се усмихват широко, очите весело заблестяват, морето за кратко време зашумява… Аз също се смея. Вниманието се е ободрило и мога да продължа.
Никакъв спор, никакви развлечения и игри не са ми доставяли такова наслаждение, както изнасянето на лекция. Само по време на лекция можех да се отдам изцяло на страстта си и разбирах, че вдъхновението не е измислица на поетите, а съществува в действителност. И мисля, че Херкулес след най-пикантния си подвиг не е чувствал такова сладостно отмаляване, каквото преживявах аз всеки път след лекцията си.
Така беше по-рано. А сега лекциите за мен са цяло мъчение. Не минава и половин час, и започвам да чувствам необорима слабост в краката и раменете; сядам в креслото, но не съм свикнал да говоря седнал; след минута ставам, продължавам прав, сетне пак сядам. Устата ми съхне, гласът ми пресипва, вие ми се свят… За да скрия от слушателите състоянието си, непрекъснато пия вода, кашлям, често се секна, като че ли ми пречи хрема, пущам не на място каламбури и най-после обявявам почивката по-рано, отколкото трябва. Но най-важното е, че ме е срам.