— Седнете — казвам на госта. — Какво имате да кажете?
— Извинете, професоре, за безпокойството… — започва той, като се запъва и без да ме гледа в лицето. — Не бих се осмелил да ви безпокоя, ако не… Явих се при вас на изпит за пети път и… и пропаднах. Моля ви, бъдете добър, пишете ми една тройка, защото…
Аргументът, който всички мързеливци привеждат в своя полза, винаги е един и същ: прекрасно били издържали всички предмети и пропаднали само на моя и било толкова чудно, защото по моя предмет се занимавали много сериозно и го знаят прекрасно; пропаднали поради някакво, кой знае какво, недоразумение.
— Извинете, драги — казвам на госта, — не мога да ви сложа тройка. Вървете да почетете още и елате. Тогава ще видим.
Пауза. Изпитвам желание да помъча малко студента, понеже обича бирата и операта повече от науката, и казвам с въздишка:
— Според мен най-доброто, което можете да направите сега, е да напуснете медицинския факултет. Ако при вашите способности не можете да издържите изпита, очевидно нямате нито желание, нито призвание да бъдете лекар.
Лицето на сангвиника се удължава.
— Прощавайте, професоре — усмихва се той, — но това ще бъде от моя страна най-малкото странно. Да следвам пет години и изведнъж… да напусна!
— Ами да! По-добре да загубиш пет години, отколкото после цял живот да се занимаваш с нещо, което не обичаш.
Но тутакси ми става жал за него и бързам да кажа:
— Впрочем ваша работа. И тъй, почетете още малко и елате.
— Кога? — пита глухо мързеливецът.
— Когато искате. Може и утре.
И в добрите му очи чета: „Аз мога да дойда, но ти, говедо, пак ще ме скъсаш!“
— Разбира се — казвам, — вие няма да станете по-учен, като се явявате още петнайсет пъти на изпит, но това ще възпита характера ви. А и то е от полза.
Настъпва мълчание. Ставам и чакам госта да си отиде, а той стои, гледа прозореца, дърпа брадичката си и мисли. Става тягостно.
Гласът на сангвиника е приятен, сочен, очите — умни, присмехулни, лицето — благодушно, малко увехнало от честото пиене на бира и продължително излежаване; той очевидно би могъл да ми разкаже много интересни неща за операта, за любовните си похождения, за другарите, които обича, но за съжаление не е прието да се говори за това. А аз на драго сърце бих го послушал.
— Професоре! Давам ви честна дума, че ако ми сложите тройка, аз…
Щом работата идва до „честна дума“, махам с ръка и сядам на масата. Студентът мисли още малко и казва тъжно:
— В такъв случай сбогом… Извинете.
— Сбогом, драги. Бъдете здрав.
Той нерешително тръгва към антрето, облича се бавно и като излиза на улицата, вероятно пак дълго мисли; неизмислил нищо по мой адрес освен „стар пръч“, отива в някоя кръчма да пие бира и да обядва, а после — вкъщи да спи. Мир на праха ти, честни труженико!
Трети звънец. Влиза млад лекар в нов черен костюм, със златни очила и, разбира се, бяла вратовръзка. Представя се. Каня го да седне и питам какво желае. Младият жрец на науката започва не без вълнение да ми говори, че тая година бил издържал кандидатския си минимум и че сега му оставало само да напише дисертация. Искало му се да поработи при мене, под мое ръководство, и много бих го задължил, ако му дам тема за дисертацията.
— Много ще ми е драго да ви бъда полезен, колега — казвам, — но най-напред да се разберем какво значи дисертация. Под тази дума обикновено се разбира съчинение, продукт на самостоятелно творчество. Нали така? А съчинение, написано на чужда тема и под чуждо ръководство, се нарича другояче…
Дисертантът мълчи. Аз кипвам и скачам от мястото си.
— Какво току всички идвате при мене, не разбирам! — викам сърдито. — Да не би тук да е дюкян? Аз не продавам теми! За стотен път ви моля всички да ме оставите на мира! Извинете за неделикатността, но най-сетне това ми омръзна!
Дисертантът мълчи и само около скулите му избива лека руменина. Лицето му изразява дълбоко уважение към прочутото ми име и ученост, а в очите му чета, че презира и гласа ми, и жалката ми фигура, и нервната жестикулация. А му се виждам странен заради моя гняв.
— Тук не е дюкян! — сърдя се аз. — И чудна работа! Защо не искате да бъдете самостоятелни? Защо толкова мразите свободата?
Говоря много, а той все мълчи. Най-сетне постепенно утихвам и, разбира се, предавам се. Дисертантът ще получи от мене тема, която няма никаква стойност, ще напише под мое наблюдение никому ненужна дисертация, ще издържи с достойнство скучния диспут и ще получи научна степен, която не му е нужна.
Звънците могат да следват един след друг безкрай, но тук аз ще се огранича само с четири. Звъни се четвърти път и чувам познати стъпки, шумолене на рокля, мил глас…