Преди осемнадесет години умря мой колега окулист и остави седемгодишна — дъщеря Катя, и около шестдесет хиляди рубли. В завещанието си ме беше определил за настойник. До десетата си година Катя живееше у нас, после я дадохме в пансион и прекарваше у дома само летните ваканционни месеци. Нямах време да се занимавам с възпитанието й, наглеждах я само сегиз-тогиз и затова за детството й мога да кажа много малко.
Първото, което помня и обичам от спомените, е необикновената доверчивост, с която влезе в дома ми, с която се лекуваше при лекарите и която винаги светеше върху личицето й. Случваше се, седи в някой ъгъл с превързана буза и непременно наблюдава нещо внимателно; дали гледа през това време как пиша и прелиствам книги, или как шета жена ми, как готвачката в кухнята чисти картофи, или как си играе кучето, очите й винаги изразяват едно и също, а именно: „Всичко, което става на тоя свят, всичко е прекрасно и умно“. Тя беше любопитна и много обичаше да разговаря с мен. Често седи на масата срещу мен, следи движенията ми и задава въпроси. Интересуваше се какво чета, какво правя в университета, не се ли страхувам от труповете, за какво харча заплатата си.
— Бият ли се студентите в университета? — пита тя.
— Бият се, момичето ми.
— Ами вие наказвате ли ги на колене?
— Наказвам ги.
Беше й смешно, че студентите се бият и аз ги наказвам на колене, и се смееше. Бе кротко, търпеливо и добро дете. Често ми се случваше да виждам как й отнемаха нещо, наказваха я безпричинно или не задоволяваха любопитството й; тогава към вечния израз на доверчивост се прибавяше и тъга — но толкоз. Не умеех да се застъпвам за нея, само когато виждах тъгата й, у мене се появяваше желание да я прегърна и да я утеша като стара бавачка: „Милото ми сираче!“
Спомням си също, че обичаше да се облича хубаво и да се парфюмира. По това приличаше на мене. Аз също обичам хубавите дрехи и парфюми.
Съжалявам, че нямах време и желание да проследя началото и развитието на страстта, която изцяло бе вече завладяла Катя на четиринадесет-петнадесетгодишна възраст. Имам предвид страстната й любов към театъра. Когато си идваше от пансиона във ваканция, за нищо не говореше с такова удоволствие и така разпалено, както за пиесите и актьорите. С вечните си разговори за театъра тя ни уморяваше. Жена ми и децата не я слушаха. Само аз нямах смелостта да не проявя интерес. Когато изпитваше желание да сподели възторзите си, влизаше в кабинета ми и казваше с умолителен тон:
— Николай Степанич, позволете ми да поговоря с вас за театъра!
Сочех й часовника и казвах:
— Давам ти половин час. Започвай!
По-късно взе да носи по цели купища портрети на актьори и актриси, които боготвореше; после се опита няколко пъти да участва в любителски представления и най-сетне, като свърши училище, заяви, че е родена за актриса.
Аз никога не споделях театралните увлечения на Катя. Според мен, ако пиесата е хубава, за да направи необходимото впечатление, няма нужда да бъдат затруднявани актьорите; достатъчно е само тя да бъде прочетена. Ако пък е лоша, никаква игра не би я направила хубава.
На младини често посещавах театъра и сега два пъти през годината семейството ми взема ложа и ме води „да се освежа“. Разбира се, това не е достатъчно, за да имам право да съдя за театъра, но ще кажа няколко думи. Според мен театърът не е станал по-добър от преди тридесет-четиридесет години. Както преди не мога да намеря чаша чиста вода нито в коридорите, нито във фоайетата. Както преди контрольорите ме глобяват двадесет копейки за кожуха ми, макар че няма нищо лошо в това да се носят топли дрехи през зимата. Както преди през антрактите, без да има някаква нужда, свири музика, която прибавя към впечатлението, получено от пиесата, друго — ново, нежелано. Както преди мъжете отиват през антрактите в бюфета да пият спиртни напитки. Щом прогресът не се забелязва в дреболиите, напразно е да го търся в по-значителното. Когато актьорът, оплетен от глава до пети в театрални традиции и предразсъдъци, се мъчи да чете простия, обикновен монолог „Да бъда или да не бъда“ не просто, а, кой знае защо, непременно със съскане и гърчейки цялото си тяло, или на всяка цена се мъчи да ме убеди, че Чацки, който разговаря толкова много с глупаци и обича една глупачка, е много умен човек и че пиесата „От ума си тегли“ не е отегчителна, от сцената лъха същата рутина, която ме отегчаваше още преди четиридесет години, когато ме черпеха с класически вой и удряне по гърдите. И всеки път излизам от театъра по-консервативен, отколкото влизам.