Сантименталната и доверчива тълпа може да бъде убедена, че в сегашния си вид театърът е школа. Но който познава школата в истинския смисъл, не може да се хване на тая въдица. Не зная какво ще бъде след петдесет, сто години, но при сегашните условия театърът може да служи само за развлечение. Ала това развлечение е твърде скъпо, за да продължават да се ползват от него. То отнема на държавата хиляди млади, здрави, талантливи мъже и жени, които, ако не бяха се посветили на театъра — биха могли да бъдат добри лекари, земеделци, учителки, офицери; отнема на хората вечерните им часове — най-доброто време за умствен труд и приятелски разговори. Да не говоря за разноските и нравствените загуби, които търпи зрителят, когато вижда на сцената неправилно тълкувано убийство, прелюбодеяние или клевета.
Но Катя беше на съвсем друго мнение. Тя ме уверяваше, че театърът дори в сегашния си вид стоял по-високо от аудиториите, книгите, по-високо от всичко на света. Театърът бил сила, която обединявала всички изкуства, а актьорите — мисионери. Никакво изкуство и никаква наука, взети поотделно, не били в състояние да въздействат толкова силно и толкова сигурно върху човешката душа, както сцената, и затова ненапразно актьорът от средна величина се ползвал в държавата с много по-голяма популярност, отколкото най-добрият учен или художник. И никоя обществена дейност не можела да достави такава наслада и удовлетворение, както сценичната.
И един прекрасен ден Катя постъпи в някаква трупа и замина, струва ми се, в Уфа, с много пари, сума светли надежди и възвишени представи за избраното поприще.
Първите й писма от пътя бяха чудни. Четях ги и просто се изумявах как тия малки листчета хартия могат да съдържат толкова младост, душевна чистота, свята наивност и същевременно проницателни, зрели разсъждения, които биха направили чест на един добър мъжки ум. Волга, природата, градовете, които посещаваше, другарите, успехите и несполуките си тя не описваше, а възпяваше; от всеки ред лъхаше доверчивост, която бях свикнал да виждам на лицето й — и едновременно сума граматически грешки, а препинателни знаци почти нямаше.
Не мина и половин година и аз получих твърде поетично и възторжено писмо, което започваше с думите: „Влюбих се“. Към писмото беше приложена снимка на млад мъж с бръснато лице, широкопола шапка и шал, преметнат през едното рамо. Следващите писма бяха като предишните великолепни, но в тях вече се появиха препинателни знаци, изчезнаха граматическите грешки и силно се долавяше присъствието на мъж. Катя започна да ми пише, че хубаво щяло да бъде да се построял някъде на Волга голям театър, но само на колективни начала, и да се привлечели към това предприятие богатите търговци и собствениците на параходи; щяло да има много пари, грамадни печалби, актьорите да играят като членове на едно дружество… Може би всичко това всъщност беше хубаво, но струва ми се, че подобни мъдрувания може да роди само мъжка глава.
Както и да е, година и половина — две, изглежда, всичко беше наред: Катя обичаше, вярваше в работата си и беше щастлива; но после в писмата започвах да забелязвам явни признаци на разочарование. Най-напред ми се оплака от колегите си — първият и най-зловещият симптом; ако младият учен или литератор още в самото начало на своята дейност започне горчиво да се оплаква от учените или литераторите, значи, че вече се е уморил и не е годен за работа. Катя ми пишеше, че колегите й не посещавали репетициите и никога не знаели ролите си; поставянето на глупави пиеси и посредствената игра на актьорите говорели за пълно неуважение към публиката; за да имало повече печалба, за което единствено се приказвало, драматичните актриси се унижавали да пеят като шансонетки, а трагиците пеели куплети, в които се присмивали на рогоносци и на бременността на неверните жени и т.н. Изобщо човек трябвало да се учудва как досега провинциалният театър не е загинал и е могъл да се крепи на такава тънка и гнила нишка.
В отговор изпратих на Катя дълго и, да си призная, много скучно писмо. Между другото й писах: „Често ми се е случвало да разговарям със стари актьори, много благородни хора, които ме даряваха със симпатията си; от разговорите с тях можах да разбера, че дейността им се ръководи не толкова от собствения им разум и свобода, колкото от модата и настроението на обществото; на най-добрите от тях им се е случвало да играят през живота си и в трагедия, и в опера, и в парижки фарсове, и във феерии и винаги на всички им се е струвало, че са вървели по прав път и са принасяли полза. Значи, както виждаш, причината за злото трябва да се търси не в актьорите, а някъде по-дълбоко, в самото изкуство и в отношението на цялото общество към него“. Това писмо само раздразни Катя. Тя ми отговори: „Двамата с вас говорим за различни неща. Аз ви писах не за благородните хора, които са ви дарили със симпатията си, а за банда нехранимайковци, които нямат нищо общо с благородството. Това е сбирщина от диваци, които са попаднали в театъра само защото не биха ги приели никъде другаде, и които се наричат артисти само защото са безочливи. Нито един талант, но много бездарници, пияници, интриганти и клюкари. Не мога да ви опиша колко ми е тежко, че изкуството, което толкова обичам, се намира в ръцете на противни хора; тежко ми е, че добрите хора гледат злото само отдалеч, не искат да се приближат до него и вместо да вземат страна, пишат на тромав стил общи неща и никому ненужни поуки…“ — и така нататък, все в тоя дух.