Звънецът на бюрото му избръмча. Литълуд спря диктофона и натисна копчето на интеркома.
— Кажи, Шерил.
— Исках само да питам дали ще искаш още нещо от мен днес.
Литълуд погледна часовника си. Работното му време отдавна беше свършило. Беше забравил, че Джанет Старк обича сеансите й да започват колкото е възможно по-късно.
— О, извинявай, Шерил. Трябваше да си отидеш вкъщи преди час. Загубих представа за времето.
— Няма проблем, Нейтън. — Литълуд настояваше Шерил да го нарича с малкото му име. — Нямам нищо против. Сигурен ли си, че не искаш да остана? Мога да го направя, ако е необходимо.
Шерил Селърс беше офис мениджър и секретарка на Литълуд от малко повече от година и сексуалното напрежение между тях би могло да осигури електричество за малък град. Той обаче се държеше с нея като с пациентките си, въпреки недвусмисленото привличане между двамата. Шерил, от друга страна, ако й се удадеше възможност, би зарязала професионализма и би скочила в леглото с Литълуд по-бързо, отколкото някой би изрекъл „гуакамоле“3.
— Няма нужда, Шерил. Само наваксвам със записките. Скоро ще си тръгвам. Най-много след половин час. Върви си у дома. Ще се видим утре.
Литълуд отново се залови със записа и бележките си и за трийсет и пет минути организира всичко, както искаше. Когато слезе в подземния паркинг на административната сграда, където се намираше кабинетът му, там бяха останали само три коли. Неговата беше спряна в отсрещния ъгъл, под изгоряла лампа.
Въпреки че психиатричната му практика вървеше добре, колата му беше сребрист „Крайслер Конкорд LX“ от 1998 година. Наричаше автомобила класика, но приятелите му го закачаха, че само защото е стар, не означава, че е класически.
Литълуд отключи вратата и седна зад волана. Беше отчаяно гладен и определено би пийнал някакъв твърд алкохол. Усилията през деня да отбягва сексуални намеци го караха да иска и нещо друго и той знаеше къде да го намери.
Литълуд превъртя ключа на стартера. Двигателят се задави и закашля като умиращо куче, но не запали. Понякога старият му крайслер беше своенравен.
— Хайде, бебче. — Той погали таблото, натисна педала за газта три пъти и опита отново.
Моторът пак се закашля и затрака, без да се включи.
Може би наистина беше време да си купи по-нов модел.
Опита още веднъж.
— Хайде, хайде.
Нищо.
— Не прави така, по дяволите.
Литълуд пак натисна педала.
Колата продължи да киха и да се дави.
Той сви юмруци, удари волана и тихо изруга, а после затвори очи и се облегна назад на седалката. По всичко личеше, че тази вечер трябваше да си вземе такси.
И в същия миг почувства нещо, което не беше изпитвал дотогава. Предупреждаващо шесто чувство, което се надигна някъде дълбоко в него, смрази кръвта във вените му и накара кожата му да настръхне.
Стрелна поглед към огледалото за обратно виждане.
От тъмната задна седалка го гледаха най-злите очи, които беше виждал.
72.
Хънтър седеше сам в мрака и се взираше в таблото със снимките в кабинета. Беше късно и всички се бяха прибрали у дома. В ръката си държеше фенерче, което включваше и изключваше на неравни интервали в опит да подведе съзнанието си.
Когато в окото попадне светлина и проникне в ретината, фотографската плака на окото, образът, който се създава, е обърнат наопаки, но мозъкът го възприема правилно. Ако оставиш образът да се проектира върху ретината само за част от секундата и после угасиш източника на светлина, мозъкът тълкува само онова, което си спомня, черпейки от онова, което в съвременната медицина се нарича „сензорна“ или „флаш“ памет.
Ако образът е предмет, познат добре на съзнанието, например стол, дълготрайната памет автоматично компенсира дребните детайли, които мозъкът не може да регистрира поради краткото експониране на светлина. Мозъкът си мисли: „Прилича на стол“ и изважда образа на стол от банката на паметта си. Ако обаче не познава предмета, мозъкът няма на какво да се позове и компенсира, като работи по-усилено и напрегнато, опитвайки се да разпознае детайли от първоначалния образ. Именно това се опитваше да направи Хънтър — да принуди мозъка си да види нещо, което не е виждал дотогава.
Засега номерът не ставаше.
— Това ли е представата ти за дискотечни светлини?
Робърт се обърна по посока на гласа и запали фенерчето. На прага стоеше Алис и държеше куфарчето си.
3
Ястие от мексиканската кухня — пюре от авокадо, най-често с лимонов сок и ситно нарязани домати, лук и чушки — Б.пр.