През тази студена дъждовна утрин Изабел въртеше педалите на велосипеда надолу по калния, изровен провинциален път, потънал в гъста мъгла. От дъжда косата ѝ лепнеше върху лицето, замъгляваше погледа ѝ. В мъглата звуците отекваха по-силно; крясъкът на фазан, подплашен от свистящия звук на гумените колела в калта, почти непрестанното боботене на самолетите над главата ѝ; мученето на стадо в полето, което не можеше да види. Вълнената качулка бе единствената ѝ защита.
Сякаш надраскана с въглен върху пергамент от несигурна ръка, пред погледа ѝ бавно изникна демаркационната линия. Тя видя телената ограда, простираща се от двете страни на портата на черно-бялата караулка. До нея германският часовой седеше на стол, с пушка в скута. Когато Изабел приближи, той се изправи и насочи дулото към нея.
— Halt!
Тя намали скоростта; колелата заседнаха в калта и Изабел едва не изхвърча от седалката. Слезе и пристъпи в кишата. Петстотин франка бяха зашити в подплатата на палтото ѝ, както и фалшивите документи за пилота, скрит в обезопасената къща наблизо.
Тя се усмихна на германеца, подкара велосипеда към него, газейки в калните локви.
— Документите — заповяда той.
Тя му подаде фалшивите документи на Жулиет.
Той им хвърли бегъл поглед. Ясно беше, че никак не му се нравеше да охранява една толкова спокойна граница в този дъжд.
— Минавай — рече войникът отегчено.
Тя прибра документите, метна се на седалката и се отдалечи колкото може по-бързо по мокрото шосе.
Час и половина по-късно стигна до предградията на малкия град Брантом. Тук, в Свободната зона, нямаше германски войници, въпреки че напоследък френската полиция бе не по-малко опасна от нацистите, затова тя беше нащрек.
От векове градът Брантом се смяташе за свято място, което можеше да лекува тялото и да просветлява душата. След като Черната смърт[66] и Стогодишната война[67] бяха опустошили района, бенедиктинските монаси бяха построили огромно абатство от варовик, защитено от едната страна от сиви надвиснали скали, а от другата — от широката река Дрон.
На отсрещната страна на улицата срещу пещерите в края на града се намираше една от най-новите обезопасени квартири: тайна стаичка, скътана в изоставената мелница, построена върху триъгълния парцел между пещерите и реката. Старата воденица потракваше ритмично, кофите и колелото ѝ бяха обрасли с мъх. Прозорците бяха заковани с дъски, а антигермански надписи покриваха каменните стени.
Изабел се спря, огледа се наляво и надясно, за да се увери, че никой не я следи. Нямаше никой. Заключи велосипеда за едно дърво в края на града, после пресече улицата, наведе се пред вратата на мазето и тихо я отвори. Всички врати на воденицата бяха заковани с дървени дъски, здраво залостени; това беше единственият начин да се проникне вътре.
Младото момиче се спусна надолу по стълбите на тъмното мухлясало мазе и протегна ръка към газовата лампа, която бе оставила върху една полица. Запали я и пое по тайния проход, през който в миналото бенедиктинските монаси бяха бягали от така наречените варвари. Тясната, стръмна и извита стълба отвеждаше в кухнята. Тя отвори вратата, пристъпи в прашната, потънала в паяжини стая и продължи нагоре до тайната стаичка, три на три метра, изградена зад един от някогашните складове.
— Тя е тук! Ставай, Пъркинс!
В малката стая, осветена от една-единствена свещ, двама мъже скочиха пъргаво на крака. И двамата бяха облечени като френски селяни, в дрехи, които не им бяха по мярка.
— Капитан Ед Пъркинс, госпожице — рече по-едрият от двамата. — А този тук е Иън Труфорд или нещо подобно. Той е уелсец. Аз съм янки. И двамата сме дяволски щастливи да те видим. Наполовина откачихме в тази дупка.
— Само наполовина? — подхвърли тя. Водата капеше от пелерината с качулка, образувайки локва на пода. Копнееше да се свие на топка в спалния чувал и да заспи, но първо трябваше да свърши малко работа. — Пъркинс, казваш.
— Да, госпожице.
— От?
— Бенд, Орегон, госпожице. Баща ми е водопроводчик, а мама прави най-вкусния ябълков пай в четири окръга.
— Какво е времето в Бенд по това време на годината?
— Какво сме сега? Средата на март? Студено, госпожице. Може би вече не вали сняг, но няма и слънце.
Тя разкърши врат, за да намали болката в раменете. Цялото това бясно въртене на педалите, лежането и спането на пода си казваха думата.
66
Опустошителна епидемия, вилняла в по-голямата част от Европа, между 1346 и 1353 г. — Б. пр.
67
Поредица от въоръжени конфликти между Англия и съюзниците ѝ от една страна, и Франция и съюзниците ѝ, от друга, продължила от 1337 г. до 1453 г. — Б. пр.