— Хората ще ми се подиграват ли? — попита Сара с разширени очи.
— И аз също ще нося звезда — заяви Софи.
При думите ѝ лицето на Сара се озари от патетична надежда.
Рашел се пресегна към ръката на дъщеря си и я стисна.
— Не, бебче. Това е единственото, което ти и твоята най-добра приятелка не може да правите заедно.
Виан видя страха на Сара, срама и объркването ѝ. Тя се опитваше с все сили да бъде добро момиче, да се усмихне и да бъде силна въпреки сълзите, напиращите в очите ѝ.
— Oui — промълви накрая.
Това бе най-тъжният звук, който Виан бе чула през тези три години на печал.
Глава 21
Когато лятото настъпи в долината на Лоара, беше толкова горещо, колкото зимата бе студена. Виан жадуваше да отвори прозореца на спалнята, за да нахлуе свеж въздух, но никакъв полъх не разхлаждаше късната гореща юнска нощ. Тя отметна влажната коса от лицето си и се отпусна в стола до леглото.
Софи изхленчи насън. Виан различи неясното, провлачено „маман“ и потопи кърпата в купата с вода, която бе оставила върху единственото останало нощно шкафче. Водата беше топла, като всичко останало в стаята на горния етаж. Тя изстиска кърпата над купата, наблюдавайки как водата се стича обратно в съда. После постави влажната кърпа върху челото на дъщеря си.
Софи измърмори нещо неразбираемо и започна да се мята.
Виан я прегърна, шепнейки нежни думи в ухото ѝ, усещайки изгарящата ѝ топлина под устните си.
— Софи — промълви тя, като молитва без начало и край. — Тук съм. — Повтори го отново и отново, докато момичето не се успокои.
Треската се влошаваше. От дни Софи беше неразположена, оплакваше се, че всичко я боли и не се чувства добре. Отначало Виан помисли, че това е само извинение, за да се измъкне от задълженията, които и двете споделяха. Работата в градината, прането, затварянето на зимнина, кърпенето на дрехите. Виан непрекъснато се опитваше да свърши повече работа, да приготви повече зимнина. Дори сега, в средата на лятото, тя се тревожеше за идната зима.
Обаче тази сутрин Виан най-после видя истината, което я накара да се почувства като ужасна майка, задето не я бе прозряла от самото начало: Софи беше болна, много болна. Треската я измъчваше през целия ден, а температурата ѝ не спираше да се покачва. Не можеше да задържи нищо в стомаха си, дори водата, от която тялото ѝ толкова отчаяно се нуждаеше.
— Искаш ли малко лимонада?
Нямаше отговор.
Виан се наведе и целуна горещата буза на Софи.
Пусна кърпата в купата с вода и слезе на долния етаж. Върху масата в трапезарията отвореният кашон чакаше да бъде напълнен — последният ѝ колет за Антоан. Беше започнала да го подготвя вчера и щеше да е приключила и да го е изпратила, ако състоянието на Софи не се бе влошило.
Виан беше в кухнята, когато чу вика на дъщеря си.
Жената изтича нагоре по стълбите.
— Маман — изграчи момичето и се закашля. Беше ужасна, раздираща кашлица. Тя се мяташе в леглото, дърпаше завивките, опитваше се да ги отметне. Виан се опита да успокои дъщеря си, но Софи приличаше на дива котка, извиваше се, пищеше, кашляше.
Само ако имаше малко от лекарството на доктор Колис[68]. То правеше чудеса за кашлицата, но разбира се, нямаше нито капка.
— Всичко е наред, Софи. Маман е тук — промълви Виан успокояващо, ала думите ѝ нямаха ефект.
Бек изникна до нея. Знаеше, че трябва да се ядоса, че той беше тук — тук, в нейната спалня — ала беше прекалено уморена и изплашена, за да лъже себе си.
— Не знам как да ѝ помогна. В града не може да се купи нито аспирин, нито антибиотик, дори на каквато и да било цена.
— Дори и с перлите?
Тя го погледна изненадано.
— Вие знаете, че съм продала перлите на маман?
— Аз живея с вас. — Той замълча. — Работата ми е да знам какво правите.
На това Виан не знаеше как да отговори.
Капитанът сведе поглед към Софи.
— Тя кашля през цялата нощ. Чух я.
Софи изведнъж бе застинала, лежеше плашещо неподвижно.
— Ще ѝ олекне.
Той бръкна в джоба си и извади малко шишенце с антибиотик.
— Ето.
Виан го погледна. Не преувеличаваше ли, като си мислеше, че той спасяваше живота на дъщеря ѝ? Или може би той искаше тя да си мисли така? Тя можеше да оправдае това, че приемаше храна от него — в крайна сметка той трябваше да се храни, а тя бе длъжна да му готви.
Това беше услуга, ясна и недвусмислена, и за нея щеше да има цена.
— Вземете го — подкани я той нежно.
Тя пое шишенцето от ръката му. За секунда двамата го държаха. Тя почувства пръстите му върху своите.
68
Открито през XIX в. от д-р Колис; първоначалното му предназначение е за лечение на холера, сред основните му съставки са лауданумът (спиртна настойка от опиум), тинктура от канабис и хлороформ. — Б. пр.