Погледите им се преплетоха и нещо премина помежду им, въпросът бе зададен и отговорът получен.
— Благодаря ви — пророни тя.
— Няма защо.
— Сър, Славея е тук.
Британският консул кимна.
— Доведете я.
Изабел влезе в тъмния кабинет, обзаведен с махагонови мебели, намиращ се в дъното на извития коридор. Още преди да стигне до бюрото, мъжът зад него се изправи.
— Радвам се отново да ви видя.
Тя се отпусна върху неудобния кожен стол и взе чашата коняк, която той ѝ предложи. Този последен преход през Пиренеите бе доста труден, въпреки идеалното юлско време. Един от американските пилоти не желаеше да изпълнява „момичешки“ заповеди и бе продължил сам. Бяха получили сведения, че е бил арестуван от испанците.
— Янки — рече тя, клатейки глава. Нямаше нужди от повече думи. Двамата с контакта ѝ Иън — с кодово име Вторник — работеха заедно от самото начало на маршрута за бягство на Славея. С помощта на нелегалната група на Пол бяха организирали мрежа от безопасни квартири във Франция, привличайки на своя страна групи от партизани, готови да пожертват живота си, за да помогнат на свалените пилоти да се върнат у дома. Френските мъже и жени всяка нощ оглеждаха небесата, за да проверяват за улучени от германците самолети или падащи към земята парашути. Претърсваха улиците, надничаха в сенките, оглеждаха хамбарите, търсейки скрити войници от съюзническите сили. След завръщането им в Англия пилотите не можеха да участват отново в мисии — не и след като познаваха нелегалната мрежа — вместо това подготвяха колегите си за най-лошото — обучаваха ги на техниките за укриване, учеха ги да намират помощ, снабдяваха ги с франкове, компаси и снимки за фалшиви документи.
Изабел отпи от коняка. Опитът я бе научил, че трябва да внимава с алкохола след преход. Обикновено беше по-обезводнена, отколкото осъзнаваше, особено в лятната жега.
Иън побутна плика към нея. Тя го взе, преброи банкнотите вътре и пъхна парите в джоба на дрехата си.
— През последните осем месеца ти доведе тук осемдесет и седем пилоти, Изабел — отбеляза той, докато се настаняваше на мястото си зад бюрото. Само в тази стая, когато бяха на четири очи, той се обръщаше към нея с истинското ѝ име. В официалната кореспонденция с МИ9 тя беше Славея. За останалите служители в посолството и в Англия тя беше Жулиет Жервез. — Мисля, че трябва да намалиш темпото.
— Да намаля темпото?
— Германците търсят Славея, Изабел.
— Нищо ново, Иън.
— Те се опитват да внедрят свои хора в маршрута за бягство. Нацисти, преструващи се на свалени пилоти. Ако попаднеш на някой от тях…
— Ние сме много предпазливи, Иън. Знаеш го. Аз лично разпитвам всеки мъж. А мрежата ни в Париж е щателна в проверките.
— Те търсят Славея. Ако те открият…
— Няма. — Тя се изправи.
Той също стана и впи поглед в лицето ѝ.
— Бъди внимателна, Изабел.
— Винаги съм внимателна.
Мъжът заобиколи бюрото, хвана ръката ѝ и я поведе към изхода на сградата.
Тя си отдели малко време, за да се полюбува на красивото крайбрежие на Сан Себастиан, да се разходи по пътеката над бушуващите морски вълни отдолу и да се наслади на сградите без свастики. Но такива моменти, когато се докосваше до нормалния живот, бяха лукс, който не можеше да си позволи задълго. Изпрати на Пол съобщение via courier[69] със следния текст:
Скъпи чичо,
Надявам се да си добре, когато четеш това писмо.
Аз съм на любимото ни място край морето.
Нашите приятели пристигнаха благополучно.
Утре ще посетя grandmère в Париж в три часа.
С обич,
Жулиет
Тя се върна в Париж по заобиколен маршрут; отби се във всяка от безопасните къщи в Кариво и Брантом, в По и Поатие — и плати на помагачите си. Храната и дрехите за укриващите се летци не струваха малко и след като всеки мъж, жена и дете (най-вече жените), които подпомагаха маршрута за бягство, рискуваха живота си, нелегалната мрежа се стараеше да не ги затруднява и финансово.
Нямаше случай да мине по улиците на Кариво (скрита под пелерината и качулката), без да помисли за сестра си. Напоследък Виан и Софи много ѝ липсваха. Спомняше си с топлота онези вечери, когато играеха белот или дама, седнали край огъня, как Виан учеше Изабел да плете (или поне се опитваше) и смеха на Софи. Понякога си представяше, че Виан ѝ предлага възможност, която не бе прозряла навремето: дом.