Но вече бе твърде опасно за това. Изабел не можеше да рискува живота на Виан, като се появи в „Льо Жарден“. Със сигурност Бек щеше да попита какво е правила толкова дълго време в Париж. Може би щеше да се заинтригува достатъчно, за да провери.
В Париж тя слезе от влака и се смеси с тълпата от хора с бледи изпити лица и тъмни дрехи, сякаш населяващи картините на Едвард Мунк. Докато минаваше покрай блестящия позлатен купол на Дома на инвалидите, по улиците се стелеше лека мъгла, забулвайки багрите на дърветата. Повечето от кафенетата бяха затворени, столовете и масите бяха натрупани под прокъсаните тенти. На отсрещната страна на улицата се намираше апартаментът, който през последния месец наричаше свой дом — мрачна, мизерна таванска стая, завряна над изоставена charcuterie[70]. Стените още миришеха леко на свинско и подправки.
Чу как някой изкрещя: Halt! Разнесоха се свирки; хорски писъци. Неколцина войници от Вермахта, придружени от френски полицаи, заобиколиха малка група от хора, които тутакси паднаха на колене и вдигнаха ръце. Тя видя жълти звезди върху гърдите им.
Изабел забави крачка.
Анук се появи до нея и преплете пръсти с нейните.
— Bonjour — изрече тя прекалено оживено, за да предупреди Изабел, че ги наблюдават. Или поне Анук се притесняваше, че може да ги следят.
— По начина, по който се появяваш и изчезваш, приличаш на един от героите от онези американски комикси. Може би Сянката.
Анук се усмихна.
— Как беше последната ти ваканция в планините?
— Нищо особено.
Анук се наклони по-близо.
— Имаме сведения, че нещо се подготвя. Германците събират жени за канцеларска работа в неделя вечер. Заплащането е двойно. Всичко е много тайно.
Изабел извади плика с банкнотите от джоба си и го подаде на Анук, която го пъхна в отворената си ръчна чанта.
— Работа нощем? При това канцеларска?
— Пол ти е уредил назначение — добави Анук. — Започваш в девет. Когато свършиш, ще отидеш в апартамента на баща ти. Той ще те чака.
— Oui.
— Може да е опасно.
Изабел сви рамене.
— Кое не е?
Същата нощ Изабел прекоси града, за да отиде в префектурата на полицията. Паважът под краката ѝ тътнеше глухо от колелата на автомобилите и камионите, движещи се наблизо. Многобройни колела.
— Ти, там!
Изабел спря. Усмихна се.
Един германец се приближи към нея с вдигната пушка. Погледът му се спря върху гърдите ѝ, търсейки жълтата значка.
— Тази нощ съм на работа — каза тя, сочейки сградата на префектурата на полицията пред нея. Въпреки че прозорците бяха затъмнени, мястото беше оживено. Наоколо бе пълно с германски офицери от Вермахта и френски жандарми, които влизаха и излизаха от сградата, което беше странно за толкова късен час. В двора се виждаше дълга редица паркирани автобуси. Шофьорите се бяха събрали на групички, пушеха и разговаряха.
Полицаят наклони глава.
— Влизай.
Изабел стисна яката на протритото си кафяво палто. Макар че навън беше топло, тази вечер девойката не желаеше да привлича внимание. Един от най-добрите начини да останеш незабележим, беше да се облечеш като мушитрънче, една от онези малки кафяви птички — кафяво, кафяво и още кафяво. Беше покрила русата си коса с черен шал, завързан като тюрбан с голям възел отпред, и не си бе сложила никакъв грим, дори червило.
Държеше главата си сведена, докато минаваше покрай групата френски полицаи в униформи. Спря чак, когато влезе в сградата.
Преддверието беше огромно, със стълбища от двете страни и врати на кабинети, разположени близо една до друга, но тази вечер приличаше на фабричен цех, със стотиците жени, седнали зад бюрата, притиснати едно до друго. Телефоните неспирно звъняха и френските полицаи сновяха забързано.
— Дошла си, за да помогнеш със сортирането? — попита отегчен френски жандарм, седнал зад бюрото, което беше най-близо до вратата.
— Oui.
— Ще ти намеря място, където да работиш. Ела с мен — рече той и я поведе във вътрешността на стаята.
Бюрата бяха толкова нагъсто, че Изабел трябваше да се обърне настрани, за да мине по тясната пътека към незаетото, което мъжът ѝ посочи. Когато седна и се намести на стола, лактите ѝ се допираха с тези на жените от двете ѝ страни. Бюрото беше затрупано с кашони.
Тя отвори първия кашон и видя вътре купчина картички. Взе първата и се втренчи в нея.
ЩЕРНХОЛЦ, ИСАК
Авеню „Раст“, № 12
4-ти арондисман
Саботьор (обущар, майстор на сабо)
70
Месарница за деликатеси като пушени бутове, наденици, пастети и други, предимно от свинско месо (фр.). — Б. пр.