— Може би ще го направя. Може би…
Полицаят се наведе и прошепна:
— Върви си. — Сграбчи ръката ѝ и я повлече към бордюра на тротоара. — Имаме заповеди да застрелваме всеки, който се опита да избяга. Чу ли ме?
— Ще ги застреляш? Жени и деца?
Младият полицай доби нещастно изражение.
— Върви си.
Изабел знаеше, че трябва да остане. Това беше най-разумното. Но можеше да стигне до колодрума Д’Ивер почти толкова бързо, колкото и автобусите. Стадионът се намираше само на няколко преки от тук. Може би щеше да разбере какво се случва.
За пръв път от месеци барикадите по страничните улици на Париж бяха неохранявани. Тя заобиколи една и хукна надолу по улицата към реката, покрай затворените магазини и празните кафенета. Само след няколко пресечки спря задъхана на улицата срещу стадиона. Безкрайна редица от автобуси, натъпкани с хора, спираха пред огромната сграда и стоварваха пътниците. После вратите се затваряха със съскане и автобусите отново потегляха; други заемаха местата им. Тя видя море от жълти звезди.
Хиляди мъже, жени и деца, объркани и отчаяни, бяха подбрани като стадо към стадиона. Повечето бяха навлекли по няколко ката дрехи — прекалено много за юлската жега. Полицаи патрулираха наоколо като американски каубои, гонещи стадата, свиреха със свирки, крещяха заповеди, бутаха евреите да вървят напред към стадиона или към други автобуси.
Цели семейства.
Изабел видя един полицай да ръга някаква жена с палката толкова грубо, че тя се свлече на колене. После се изправи, олюлявайки се, и посегна невиждащо към малкото момченце до нея, защитавайки го с тялото си, докато куцукаше към входа на стадиона.
Изабел забеляза млад френски полицай и си запроправя път през тълпата към него.
— Какво става? — попита.
— Това не е ваша работа, мамзел. Вървете си.
Девойката се озърна назад към големия кръгъл стадион. Видя море от хора, тела, наблъскани едно до друго, семейства, опитващи се да не се изгубят сред хаоса. Полицаите им крещяха, бутаха ги към стадиона, изправяха грубо децата и майките, когато падаха. Чу детски плач. Една бременна жена стоеше на колене, люлеейки се напред-назад, притиснала издутия си корем.
— Но… там има толкова много хора… — промълви Изабел.
— Много скоро ще бъдат депортирани.
— Къде?
Той сви рамене.
— Не знам нищо за това.
— Все трябва да знаете нещо.
— Трудови лагери — измърмори полицаят. — В Германия. Това е всичко, което знам.
— Но… те са жени и деца.
Той отново сви рамене.
Изабел не можеше да разбере случващото се. Как бе възможно френските жандарми да причиняват това на парижаните? На жени и деца?
— Децата едва ли могат да работят, мосю. Там сигурно има хиляди деца и бременни жени. Как…
— Да не би аз да съм измислил всичко това? Просто изпълнявам заповеди. Нареждат ми да арестувам евреите в Париж, родени извън Франция, и аз го правя. Искат тълпата да бъде разделена — несемейните мъже към Дранси[71], семействата към стадиона в Д’Ивер. Voilà. Заповедта е изпълнена. Пушките трябва да са насочени към тях и готови за стрелба. Правителството иска всички чужденци евреи в цяла Франция да бъдат изпратени в трудови лагери и ние започваме от тук.
В цяла Франция? Изабел почувства как дробовете и остават без въздух. Операция „Пролетен вятър“.
— Искате да кажете, че това се случва не само в Париж?
— Не. Това е само началото.
Виан цял ден вися на опашки в потискащата лятна жега, и то за какво — за двеста грама сухо сирене и парче отвратителен хляб?
— Може ли днес да хапнем малко конфитюр от ягоди, маман? Прикрива вкуса на хляба.
Докато излизаха от магазина, Виан държеше Софи близо до себе си, притисната в бедрото ѝ, сякаш беше много по-малко дете.
— Може би само малко, но не може да прекаляваме. Забрави ли колко ужасна беше зимата? И следващата ще дойде.
Виан видя група войници да идват насреща им, пушките им блестяха на слънцето. Отминаха с маршова стъпка, а след тях по калдъръмената улица затрополиха танкове.
— Днес има доста движение наоколо — отбеляза Софи.
Виан си мислеше за същото. Шосето гъмжеше от френски полицаи; жандармите се изсипваха на тумби в града.
Изпита облекчение, когато влязоха в тихия, добре поддържан двор на Рашел. Виан очакваше с нетърпение посещенията у приятелката си. Това бяха единствените моменти, когато отново се чувстваше като истинската Виан.
71
Комплекс от сгради в едноименното предградие на Париж, където до 1944 г. е имало нацистки концлагер. — Б. пр.