— Маман?
Виан обхвана лицето на Софи в шепи.
— Сара умря миналата нощ — промълви нежно.
— Умряла е? Тя не беше болна.
Виан събра сили.
— Понякога се случват такива неща. Бог неочаквано ни прибира. Тя отиде на небето. За да бъде с нейната grandmère и твоята.
Софи се отдръпна, скочи на крака и отстъпи назад.
— Да не мислиш, че съм глупава?
— К-какво искаш да кажеш?
— Тя е еврейка.
Виан ненавиждаше това, което видя в очите на дъщеря си. Нямаше нищо детско в погледа ѝ — никаква невинност, по naïveté[72], никаква надежда. Нямаше дори мъка. Само гняв.
Една по-добра майка щеше да преобразува този гняв в загуба и после, накрая, в някакъв спомен за обич, който човек може да съхрани в себе си, но душата на Виан бе твърде опустошена, за да бъде добра майка точно сега. Не можеше да измисли думи, които не бяха лъжи или безполезни утешения.
Откъсна дантеления ширит по ръба на ръкава си.
— Виждаш ли червения вълнен конец, завързан на онзи клон над главите ни?
Софи погледна нагоре. Валмото червена прежда бе загубило част от цвета си, бе избеляло, но все още се открояваше сред кафявите клони, зелените листа и неузрелите ябълки. Тя кимна.
— Завързах го там, за да ми напомня за твоя папа. Защо не завържеш тази дантела, за да ти напомня за Сара? Ще мислим за нея всеки път, когато излезем на двора.
— Но папа не е мъртъв! — избухна Софи. — Да не би да лъжеш, че…
— Не. Не. Ние помним отсъстващите също толкова живо, както и онези, които сме изгубили, нали?
Софи взе дантеления ширит от ръката ѝ. Повдигна се на пръсти и го завърза на същия клон.
Виан копнееше Софи да се върне при нея, да вдигне лице към нея, да протегне ръце за прегръдка, но дъщеря ѝ просто стоеше там, втренчена в парчето дантела с очи, блестящи от сълзи.
— Няма винаги да бъде така — изрече Виан единственото, което ѝ хрумна.
— Не ти вярвам.
Софи най-после я погледна.
— Отивам да подремна.
Виан можа само да кимне. Обикновено щеше да се почувства огорчена от това напрежение помежду им, съкрушена от чувството, че се е провалила. Сега само въздъхна и се надигна от земята. Изтръска тревата от полата си и се запъти към хамбара. Вътре избута реното напред и повдигна капака на пода.
— Раш? Аз съм.
— Слава богу — разнесе се шепот от тъмнината. Рашел се изкачи по скърцащата стълба и се появи сред мъждивата светлина с Ари на ръце.
— Какво стана? — попита уморено.
— Нищо.
— Нищо?
— Ходих в града. Всичко изглежда нормално. Може би Бек е проявил прекалена предпазливост, но смятам, че трябва да прекараш още една нощ в мазето.
Лицето на Рашел изглеждаше изпито и уморено.
— Трябват ми пелени. И една бърза баня. Двамата с Ари миришем. — Детето се разплака. Тя отметна влажните къдрици от потното си чело и му заговори с тих, напевен глас.
Излязоха от хамбара и се отправиха към къщата на Рашел.
Почти бяха доближили до входната врата, когато френска полицейска кола спря отпред. Пол слезе от колата и влезе в двора с пушка в ръка.
— Вие ли сте Рашел дьо Шамплен? — попита.
Рашел се намръщи.
— Знаеш, че съм аз.
— Вие ще бъдете депортирана. Елате с мен.
Рашел притисна Ари към гърдите си.
— Не вземайте сина ми…
— Той не е в списъка — отвърна Пол.
Виан сграбчи мъжа за ръкава.
— Не можеш да направиш това, Пол! Тя е французойка!
— Тя е еврейка. — Той насочи пушката към Рашел. — Тръгвай!
Рашел понечи да каже нещо, но Пол я накара да замълчи; сграбчи я за ръката, повлече я по шосето и я набута на задната седалка на автомобила.
Виан смяташе да остане на мястото си — в безопасност — възнамеряваше, но в следващия миг вече тичаше редом с автомобила, удряше по капака, умоляваше да я качат. Пол удари спирачки, позволи ѝ да се качи на задната седалка и после натисна педала за газта.
— Върви си — каза Рашел, когато минаха покрай „Дьо Жарден“. — Това място не е за теб.
— Това място не е за никого — отвърна Виан.
Само преди седмица тя може би щеше да остави Рашел да замине сама. Може би щеше да се извърне — навярно със съжаление и със сигурност с вина — но тогава все още щеше да вярва, че да защитава Софи е най-важното от всичко друго.
Миналата нощ я бе променила. Тя все още се чувстваше уязвима и изплашена, може би дори още повече, но в гърдите ѝ кипеше и гняв.
В града бяха барикадирани десетки улици. Навсякъде се виждаха полицейски камионетки, хора с жълти звезди на гърдите, стоварвани и водени като стада към железопътната гара, където ги чакаха товарни вагони за превоз на добитък. Хората бяха стотици; може би бяха събрани от всички селища в района.