— Съжалявам — промълви Виан.
Клепачите на Бек потрепнаха.
Виан се опита да изтрие кръвта от лицето му, но само повече я размаза. Ръцете ѝ бяха червени и лепкави.
— Трябваше да те спра — додаде тя тихо.
— Кажете на семейството ми…
Жената видя как животът напусна тялото му, как гърдите спряха да се повдигат и сърцето му спря да бие.
Чу зад гърба си сестра ѝ да се изкачва по стълбата.
— Виан!
Виан не помръдна.
— Ти… добре ли си? — разнесе се задъханият, пресипнал глас на Изабел, която изглеждаше бледа и трепереше.
— Убих го. Той е мъртъв — отвърна Виан.
— Не, не си. Аз го прострелях в гърдите — заяви Изабел.
— Аз го ударих с лопатата по главата. С лопатата.
Изабел пристъпи към нея.
— Виан…
— Недей! — възпря я остро Виан. — Не желая да чувам никакви извинения от теб. Знаеш ли какво направи? Нацист. Мъртъв в моя хамбар.
Преди Изабел да отговори, се чу продължително изсвирване, а после една каруца, теглена от муле, влезе в хамбара.
Виан се протегна към пистолета на Бек, залитайки, се изправи на крака върху лепкавите окървавени дъски и насочи дулото към непознатите.
— Виан, не стреляй! — извика Изабел. — Те са приятели.
Виан огледа дрипавите мъже в каруцата; сетне отмести поглед към сестра си, облечена цялата в черно, с побеляло лице и дълбоки сенки под очите.
— Разбира се, че са. — Отстъпи настрани, но продължи да държи оръжието насочено към мъжете, натъпкани върху седалката на раздрънканата каруца. Зад тях в каросерията се виждаше дъбов ковчег.
Тя позна Анри — мъжа, който имаше хотел в града и с когото Изабел бе избягала в Париж. Комунистът, в когото Изабел смяташе, че е малко влюбена.
— Разбира се — рече Виан. — Любовникът ти.
Анри скочи от каруцата и затвори вратата на хамбара.
— Какво, по дяволите, се е случило?
— Виан го удари с лопатата, а аз го застрелях — отвърна Изабел. — Имаше малък сестрински спор коя го е убила, но той е мъртъв. Капитан Бек. Офицерът, който е разквартируван тук.
Анри се спогледа с един от непознатите — войнствен наглед млад мъж, с остро лице и прекалено дълга коса.
— Това е проблем — рече мъжът.
— Можете ли да се отървете от трупа? — попита Изабел. Тя бе притиснала ръка към гърдите си, сякаш сърцето ѝ биеше прекалено бързо. — Както и от пилота. Той не издържа.
Едър мъж с рошава коса и брада, облечен в изкърпено палто и панталон, който му беше твърде малък, скочи от каруцата.
— Да се отървем от труповете е най-лесната част.
Кои бяха тези хора?
Изабел кимна.
— Те ще дойдат да търсят Бек. Сестра ми няма да издържи разпита. Ще трябва да я укрием заедно със Софи.
Те го правеха. Говореха за Виан, сякаш тя не беше там.
— Бягството само ще докаже вината ми.
— Не можеш да останеш — възрази Изабел. — Това не е безопасно.
— За бога, Изабел, ти се тревожиш за мен сега, след като изложи на риск мен и децата и ме принуди да убия един почтен човек.
— Виан, моля те…
Виан почувства как нещо в душата ѝ се вкамени. Изглежда, всеки път щом решеше, че я е постигнало най-голямото нещастие в тази война, се случваше нещо още по-лошо. Сега се бе превърнала в убийца и виновницата бе Изабел. Последното, което искаше в момента, бе да последва съвета на сестра си и да напусне „Льо Жарден“.
— Ще кажа, че Бек е излязъл да търси пилота и повече не се е върнал. Какво знам аз, една обикновена френска домакиня, за такива неща? Той беше тук, а после замина. C’est la vie.[76]
— Това е добър отговор — кимна Анри.
— Аз съм виновна — каза Изабел и се приближи до сестра си. Виан видя съжалението на Изабел за случилото се и вината ѝ, но не я бе грижа. Беше прекалено изплашена за децата, за да се тревожи за чувствата на Изабел.
— Да, така е, но заради теб и аз съм виновна. Ние убихме един добър човек, Изабел.
Изабел леко се олюля.
— Ви, те ще дойдат при теб.
Виан се канеше да отвърне „И чия е вината за това?“, но когато погледна Изабел, думите заседнаха в гърлото ѝ.
Видя кръв да се стича между пръстите на сестра ѝ. За частица от секундата земята спря да се върти и се наклони, светът се превърна в шум — мъжете, разговарящи зад нея, мулето, тропащо с копито по дървения под, собственото ѝ накъсано дишане. Изабел се свлече в безсъзнание на пода.
Преди Виан дори да извика, някаква ръка се притисна до устата ѝ, ръце я дръпнаха назад. В следващия миг я влачеха по-далеч от сестра ѝ. Тя се опита да се изскубне, но мъжът, който я държеше, беше прекалено силен.