Той не помръдна, спазвайки почтителна дистанция.
— Извинявам се за неудобството, мадам.
— Съпругът ми скоро ще се върне у дома.
— Всички се надяваме да е скоро.
Още една изнервяща забележка. Виан кимна любезно и го остави сам в стаята, затваряйки вратата зад гърба си.
— Кажи ми, че той няма да остане — спусна се Изабел към нея.
— Той каза, че ще остане — отвърна Виан уморено, отмятайки косата от очите си. Чак сега осъзна колко силно трепери. — Знам какво е отношението ти към нацистите. Просто се постарай той да не го разбере. Няма да ти позволя да излагаш на риск живота на Софи с детинското си непокорство.
— Детинско непокорство! Да не би…
Вратата на стаята за гости се отвори и Изабел млъкна.
Капитан Бек се запъти уверено към тях, широко усмихнат. Тогава видя радиото в стаята и спря.
— Не се тревожете, дами. Аз с удоволствие ще отнеса радиото ви на коменданта.
— Наистина ли? — изви вежди Изабел. — И вие смятате това за проява на любезност?
Виан усети стягане в гърдите. В Изабел бушуваше буря. Страните на сестра ѝ бяха пребледнели, устните ѝ бяха свити в тънка безцветна линия, а очите присвити. Взираше се свирепо в капитана, сякаш можеше да го убие с поглед.
— Разбира се. — Той се усмихна леко смутено. Внезапната тишина, изглежда, го изнерви. — Имате много красива коса, мадмоазел — изтърси неочаквано. — Това е подходящ комплимент, нали? — додаде, когато Изабел се намръщи.
— Така ли мислите? — процеди тя с нисък глас.
— Много е красива — усмихна се Бек.
Изабел влезе в кухнята и се върна с чифт кухненски ножици.
Усмивката му се стопи.
— Да не ме разбрахте погрешно?
— Изабел, недей — опита се да я възпре Виан, когато сестра ѝ уви около юмрука си гъстата си руса коса. Втренчи се със сурова непоколебимост в красивото лице на капитан Бек, отряза косата и му подаде дългата руса опашка.
— Може би ни е verboten[31] да притежаваме нещо красиво, нали, капитан Бек?
Виан ахна.
— Моля ви, сър. Не ѝ обръщайте внимание. Изабел е глупаво, горделиво дете.
— Не — поклати глава Бек. — Тя е разгневена. А разгневените хора грешат по време на война и умират.
— Както и войниците — отряза Изабел.
Бек се засмя насреща ѝ.
Изабел издаде звук, наподобяващ ръмжене, и се завъртя на пети. Изкачи се с маршова стъпка по стълбите и толкова силно затръшна вратата на стаята горе, че къщата потрепери.
— Препоръчвам ви да поговорите с нея — рече Бек. Погледна Виан така, сякаш двамата се разбираха един друг. — Подобни… драматични изпълнения на погрешното място могат да бъдат много опасни.
Виан го остави насред всекидневната ѝ и се качи на горния стаж. Откри Изабел да седи върху леглото на Софи, толкова бясна, че цялата трепереше.
Дълбоки драскотини загрозяваха страните и шията ѝ; напомняне за онова, през което бе преминала и оцеляла. А сега косата ѝ беше грубо отрязана, с неравни краища.
Виан хвърли вещите на сестра си върху леглото и затвори вратата.
— Какво, за бога, си мислеше?
— Мога да го убия в съня му, просто ще прережа гърлото му.
— И да не би да си въобразяваш, че те няма да дойдат да търсят капитана, който е разквартируван тук? Mon Dieu, Изабел. — Тя пое дълбоко дъх, за да успокои разклатените си нерви. — Знам, че помежду ни има проблеми, Изабел. Знам, че се отнасях зле към теб, когато беше дете. Бях прекалено млада и изплашена, за да мога да ти помогна. А папа се държеше още по-лошо с теб. Но сега не става дума за това и ти повече не можеш да се държиш като опърничаво и безразсъдно момиче. Сега става дума за дъщеря ми. Твоята племенница. Ние трябва да я защитим.
— Но…
— Франция капитулира, Изабел. Не вярвам този факт да ти е убягнал.
— Не чу ли генерал Дьо Гол? Той каза…
— И кой е този генерал Дьо Гол? Защо трябва да го слушаме? Маршал Петен е герой от войната и наш лидер. Ние трябва да вярваме на нашето правителство.
— Шегуваш ли се, Виан? Правителството във Виши сътрудничи на Хитлер. Как не разбираш, че това е опасно? Петен греши. Нима човек трябва да следва сляпо лидера?
Виан пристъпи бавно към сестра си, донякъде се страхуваше от нея.
— Ти не помниш последната война — поде тя и стисна ръце, за да спре треперенето им. — А аз, да. Помня бащите, братята и чичовците, които не се завърнаха у дома. Помня как съучениците ми плачеха тихо, когато с телеграма идваха лошите новини. Спомням си мъжете, които се завръщаха с патерици, с развети празни крачоли на панталоните, липсващи ръце или обезобразени лица. Помня какъв беше папа преди войната и колко различен се върна у дома, как пиеше и тръшкаше вратите, как ни крещеше и после, когато спря да говори и се затвори в себе си. Не мога да забравя разказите за Вердюн и Сома и за милионите френски войници, умиращи в окопите, подгизнали от кръвта им. И жестокостите на германците, не забравяй и това. Те са били безжалостни, Изабел.