Виан погледна най-добрата си приятелка.
— Миналата седмица Изабел си отряза косата пред капитана и заяви, че може би красотата е verboten.
Рашел не успя да потисне усмивката си.
— О.
— Никак не е забавно. Тя може да ни убие с избухливия си, безразсъден нрав.
Усмивката на Рашел помръкна.
— Не може ли да поговориш с нея?
— О, мога да поговоря. Но тя кога се е вслушвала в когото и да било?
— Причиняваш ми болка — простена Изабел.
Мъжът я дръпна от стената и я повлече надолу по улицата. Движеше се толкова бързо, че тя трябваше да подтичва до него; на всяка крачка се блъскаше в каменните огради по улицата.
Мисли, Изабел. Той не беше с униформа, значи, може би беше гестаповец. Още по-зле. И я бе видял как надраска плаката. Дали това се смяташе за акт на саботаж, шпионаж или съпротива срещу немската окупация?
Това не беше, като да взривиш мост или да изпращаш тайни сведения на британците.
Аз творях изкуство… щях да нарисувам ваза, пълна с цветя… Не е знакът V от victory[35]. Не беше акт на съпротива, а просто рисунка на глупаво момиче върху единствения лист, който ѝ беше подръка. Никога не съм чувала за генерал Дьо Гол.
Ами ако не ѝ повярват?
Мъжът спря пред дъбова врата с чукче от черно желязо с формата на лъвска глава в средата.
Той почука четири пъти на вратата.
— К-къде ме водиш? — Дали това бе задната врата на щабквартирата на Гестапо? Носеха се слухове за разпитите на гестаповците. Мълвеше се, че са безмилостни и садистични, но никой не знаеше със сигурност.
Вратата бавно се отвори и на прага застана възрастен мъж с кепе на главата. Ръчно свита цигара висеше от месестите му, нашарени със старчески петна устни. Той видя Изабел и се намръщи.
— Отвори — изръмжа мъжът до Изабел и старият мъж отстъпи настрани.
Изабел бе набутана в стая, пълна с цигарен дим. Очите я засмъдяха, докато се оглеждаше. Това беше изоставен магазин за подаръци, където някога се продаваха бонета, най-различни джунджурии и шивашки пособия. На задимената светлина тя видя празните витрини, избутани към стените, празните стойки за шапки, струпани в ъгъла. Прозорецът отпред бе зазидан с тухли, а задната врата, от която се излизаше на „Льо Гранд“, бе заключена с катинар отвътре.
В стаята имаше четирима души: висок мъж със сивееща коса, облечен в дрипи, застанал в ъгъла; момче, което седеше до стария мъж, който им отвори вратата, и красив млад мъж в опърпан пуловер, износен панталон и протрити ботуши, седнал до малката масичка за кафе.
— Коя е тази, Дидие? — попита този, който бе отворил вратата.
Изабел за пръв път огледа мъжа, който я бе довел тук — беше грамаден и мускулест, с напереното изражение на якия мъжага от цирка и едро лице с широка месеста брадичка.
Тя се бе изправила в цял ръст, с изпънати назад рамене и вирната глава. Знаеше, че изглежда абсурдно млада в карираната си пола и прилепналата блуза, но нямаше да им достави удоволствието да разберат, че е изплашена до смърт.
— Открих я да драска буквата „V“ върху германски плакат — отвърна мургавият мъж, който я бе заловил, Дидие.
Изабел сви дясната си ръка в юмрук, опитвайки се да изтрие оранжевия тебешир, без никой от тях да забележи.
— Има ли да кажеш нещо? — попита мъжът със сивеещата коса в ъгъла. Очевидно той беше шефът.
— Нямам тебешир.
— Видях я да го прави.
Изабел се възползва от възможността.
— Ти не си германец — заяви тя на огромния силен мъж. — Ти си французин. Обзалагам се на каквато и да е сума на това. А ти — обърна се девойката към възрастния, който седеше до момчето, — си месарят. — Не обърна внимание на момчето, но заговори на красивия младеж в окаяното облекло: — Ти изглеждаш гладен и мисля, че носиш дрехите на брат си или парцали, които си намерил на някой простор. Комунист.
Той ѝ се ухили и това промени цялото му изражение.
Но най-много я интересуваше човекът, застанал в ъгъла. Този, който командваше. Тя пристъпи към него.
— Ти може би си ариец. Може би ти си принудил останалите да дойдат тук.
— Познавал съм го през целия си живот, мамзел — заговори месарят. — Сражавах се рамо до рамо с баща му, и с твоя също, при Сома. Ти си Изабел Росиньол, oui?
Тя не отговори. Дали беше капан?
— Никакъв отговор — каза болшевикът. Стана от стола и запристъпва към нея. — Браво на теб. Защо нарисува „V“ върху плаката?