Рашел се настани срещу нея със спящото бебе в скута. Помежду им се проточи тишина, натежала от страхове и лоши предчувствия.
— Питам се дали той ще познава баща си — пророни Рашел, загледана в бебето.
— Всички ще се променят — каза Виан, унесена в спомени.
Баща ѝ бе участвал в битката при Сома, в която повече от седемстотин и петдесет хиляди мъже бяха намерили смъртта си. Малцината оцелели разказваха ужасни неща за зверствата на германците.
Рашел премести бебето върху рамото си и успокояващо го потупа по гръбчето.
— Марк не го бива много да сменя пелени. А Ари обича да спи в нашето легло. Предполагам, че вече няма да е проблем.
Виан не успя да сдържи усмивката си. Беше малка закачка, но помогна.
— Хъркането на Антоан е като трън в задника. Сега ще се наспя като хората.
— И ще можем да ядем яйца на очи на вечеря.
— Пък и прането ще намалее наполовина — додаде Виан, но гласът ѝ пресекна. — Аз не съм достатъчно силна, за да издържа това, Рашел.
— Разбира се, че си. Заедно ще се справим.
— Преди да срещна Антоан…
Рашел махна пренебрежително.
— Знам. Знам. Ти беше кльощава като вейка, заекваше, като се притесниш, и имаше алергии от всичко. Знам. Бях с теб. Но сега е различно. Ти ще бъдеш силна. И знаеш ли защо?
— Защо?
Усмивката на Рашел помръкна.
— Знам, че съм едра, внушителна като статуя, както обичаха да казват, когато ми продаваха сутиени и чорапи, но аз се чувствам… не на себе си от всичко това, Ви. Понякога и аз ще имам нужда да се облегна на теб. Е, разбира се, не с цялата си тежест.
— Значи, не може и двете едновременно да рухваме.
— Voilà[10] — каза Рашел. — Това е нашият план. Сега да отворим ли бутилка коняк или джин?
— Десет часът сутринта е.
— Права си. Разбира се, френски 75[11].
Във вторник сутринта, когато Виан се събуди, слънчевите лъчи струяха в стаята, придавайки блясък на голите греди.
Антоан седеше до прозореца, на люлеещия стол, който бе направил от орехово дърво по време на втората бременност на Виан. Дълги години празният стол сякаш им се подиграваше. Годините на помятанията, както сега тя ги наричаше. Пустота в земята на изобилието. Три изгубени живота за четири години; малки немощни удари на сърцето, посинели ръчички. И после, като по чудо: оцеляло бебе. Софи. Малки тъжни духове бяха заседнали в дървесината на този стол, но имаше и хубави спомени.
— Може би трябва да заведеш Софи в Париж — каза той, когато тя седна в леглото. — Жулиен ще се погрижи за вас.
— Баща ми достатъчно ясно е дал да се разбере, че не желае да живее с дъщерите си. Не мога да очаквам да ме посрещне с отворени обятия. — Виан отметна бродираната завивка, стана и пусна босите си крака върху протрития килим.
— Ще бъдете ли добре?
— Софи и аз ще сме добре. А ти много скоро ще се върнеш у дома. Линията „Мажино“ ще издържи. И Бог знае, че германците не са толкова силни като нас.
— Много жалко, защото техните оръжия са. Изтеглих всичките ни пари от банката. В матрака има скрити шейсет и пет хиляди франка. Използвай ги разумно, Виан. Заедно с учителската ти заплата, ще ти стигнат за доста време.
Тя усети, че я обзема паника. Знаеше толкова малко за финансите им. Антоан се грижеше за тях.
Той бавно се изправи и я взе в прегръдките си. Тя искаше да съхрани в бутилка този миг, за да пие по-късно, когато самотата и страхът я накарат да изгаря от жажда.
Запомни това, каза си тя. Начинът, по който разрошената му коса е уловила светлината, любовта в кафявите му очи, напуканите устни, които само преди час я целуваха в мрака.
През отворения прозорец зад тях тя дочу бавното чаткане на конски подкови по пътя и потракването на колелата на каруцата, теглена отзад.
Сигурно беше мосю Кийян, който караше цветята си на пазара. Ако Виан беше на двора, той щеше да ѝ даде едно и да каже, че не може да се сравнява с нейната красота, а тя щеше да му отвърне: merci, и да му предложи нещо за пиене.
Виан се отдръпна неохотно. Отиде до дървения скрин, отля топла вода от синята порцеланова кана в купата и изми лицето си. В нишата, която им служеше за гардероб, зад двете завеси в златисто и бяло, тя си сложи сутиена и обу обточените с дантела долни гащи с жартиери. Приглади копринените чорапи върху краката си и ги закопча с жартиерите, после облече памучна рокля с колан и квадратна платка около врата. Когато дръпна завесите и се обърна, Антоан бе излязъл.
Тя взе чантата си и тръгна надолу по коридора към стаята на Софи. Също като тяхната, спалнята бе малка, със силно скосен таван, с открити насмолени греди, с широки дъски на пода и прозорец с изглед към овощната градина. Легло от ковано желязо, нощно шкафче с евтина настолна лампа и боядисан в синьо гардероб изпълваха помещението. Стените бяха украсени с рисунките на Софи.