Тя излезе от спалнята си и влезе в стаята на баща си. Вътре цареше пълен безпорядък — по пода и върху неоправеното легло бяха разхвърляни дрехи, празната бутилка коняк лежеше настрани върху бюрото му. Тя дръпна единия край на тъмната завеса на прозореца и надникна през празния балкон към улицата отдолу. Видя баща си да се появява на тротоара. Той притискаше черното си куфарче към гърдите (сякаш поезията му наистина означаваше нещо за някого), а черната му шапка бе нахлупена ниско над веждите. Прегърбен като преуморен от работа секретар, той се насочи към метрото. Когато изчезна от погледа ѝ, Изабел отвори гардероба в стаята му и зарови из старите му дрехи. Безформен пуловер с поло яка и протрити ръкави, стар панталон от рипсено кадифе, закърпен отзад, на който липсваха няколко копчета, и сиво таке.
Изабел внимателно отмести малкия гардероб в стаята си и отвори вратичката. В тайната стаичка миришеше на пот и пикня, толкова силно, че трябваше да закрие с ръка носа и устата си, докато кашляше.
— Извинявай, госпожице — смънка Маклийш смутено.
— Облечи тези. Измий се с водата от каната и ме чакай в салона. Премести обратно гардероба. Много тихо. Отдолу има хора. Те може би знаят, че баща ми е излязъл и очакват в апартамента да има само един човек.
Миг по-късно той влезе в кухнята, облечен в старите дрехи на баща ѝ. Приличаше на момче от някоя приказка, пораснало изведнъж през нощта; широките му гърди опъваха пуловера, а рипсеният панталон му беше твърде тесен, за да го закопчае на кръста. Такето бе кацнало на темето му като ярмулка[60].
Целият план беше безнадежден. Как щеше да го преведе през града посред бял ден?
— Мога да го направя — увери я той. — Ще вървя след теб. Повярвай ми, госпожице. Вървях из улиците с униформата. Това е лесно.
Вече беше твърде късно, за да се отказват. Тя го бе прибрала и скрила. Сега трябваше да го заведе на безопасно място.
— Ще вървиш поне на една пресечка зад мен. Щом аз спра, и ти спираш.
— Ако ме гепят, ти продължаваш да вървиш. Без дори да поглеждаш назад.
„Гепят“ сигурно означаваше арестуват. Тя отиде до него и кривна такето под жизнерадостен ъгъл. Погледът ѝ задържа неговия.
— Откъде си, лейтенант Маклийш?
— От Ипсуич, госпожице. Ще уведомиш ли родителите ми… ако се наложи?
— Няма да се наложи, лейтенант. — Изабел пое дълбоко дъх. Той отново ѝ напомни за риска, който поемаше, за да му помогне. Фалшивите документи в чантата ѝ — идентифициращи я като Жулиет Жервез от Ница, кръстена в Марсилия и студентка в Сорбоната — бяха, единствената ѝ защита, ако се случеше най-лошото. Тя отиде до входната врата, отвори я и надникна навън. Площадката бе пуста. Избута го от апартамента с думите: — Върви. Застани пред празния шапкарски магазин. След това тръгни след мен.
Той излезе, препъвайки се, от апартамента и тя затвори вратата зад него.
Едно. Две. Три…
Тя броеше наум; с всяка стъпка си представяше най-лошото.
Когато повече не можеше да издържа, излезе от апартамента и заслиза надолу по стълбището.
Навсякъде цареше тишина.
Намери го отвън, застанал там, където му бе казала. Вирна брадичка и го отмина, без да го погледне.
По целия път до „Сен Жермен“ младото момиче вървеше бързо, нито веднъж не се озърна, не погледна назад. Понякога чуваше германски войници да крещят „Halt!“[61] и да свирят със свирките си. Два пъти се разнесоха изстрели, но тя нито намали ход, нито се обърна.
Когато стигна до червената врата на апартамента на улица „Сен Симон“, се потеше обилно и леко ѝ се виеше свят.
Почука бързо четири пъти едно след друго.
Вратата се открехна.
Анук се появи в пролуката. Очите ѝ се разшириха от изненада. Отвори по-широко вратата и отстъпи назад.
— Какво правиш тук?
Зад нея неколцина мъже, които Изабел никога не бе виждала преди, седяха около масите с разтворени пред тях карти, пламъците на свещите осветяваха бледите сини линии.
Анук понечи да затвори вратата.
— Остави я отворена — каза Изабел.
Напрежение последва думите ѝ. Тя го усети как изпълва стаята, променя лицата около нея. На масата мосю Леви започна да сгъва картите.
Изабел погледна навън и видя Маклийш да върви по тротоара към тях. Той пристъпи в апартамента и захлопна вратата зад гърба си. Никой не заговори.
Всички бяха вперили погледи в Изабел.
— Това е лейтенант Торънс Маклийш от Кралските военновъздушни сили. Пилот. Миналата вечер го открих да се крие в храстите близо до моя апартамент.